Винаги си струва

И в най-тежките времена за Ботев Пловдив преди, публиката му нерядко отбелязваше средна посещаемост от над 5 хиляди при домакинствата. Днес това звучи повече като фолклор отколкото като достижимо пожелание. Въпреки активното облъчване за абонаментни карти всеки сезон, цифрата все се върти около 3 хиляди продадени бройки. Дали средно статистически са съпоставими Преди и Сега, предвид промените в житието и битието на Дядо Пловдив, е безпредметен въпрос, ако не се отчете качественото изменение в отношението към футболния мач. 

Изтля навикът да се пуснеш "надолу по Богомил" или да си чукаш среща с единоверци на "Варшава", или светофарите на "Източен". Дължи се на сезоните прекарани в камерната сцена на Коматево. При цялата вярност и отдаденост на най-коравите фанатици, тази малка трибунка с обем на киносалон нямаше как да държи живо усещането за общност и да трупа културни традиции. Липсата на сакрални кътчета – под таблото, изтока с вход 5 и слънчевия си бряг, от стълбите на централната вдясно/вляво и т.н. и т.н. – вакуумира отношението към деня на мача, неформалните ритуали "преди и след мача" изчезнаха.

Природата не търпи празно и дупката се запълни с интернет облъчвания, заклинания тип "веднъж да се върнем на Колежа" и препиране на стари легендировки. Това шано фенстване натресе - заинтересованост на приливи и отливи, болнави мечтания, склонност към апокалиптични драматизации от много wannabe напъване, съответно тежки комплекси от разминаването между желано и реално. Все сериозни неща, та направо се погуби забавлението.

Сривът си личи много ясно по отмирането на емоциите преди и след мач. От средата на 80-те докъм края на 90-те имаше повече разнообразие на субкултури, отколкото в лустросаното XXI настояще със свободен достъп до каквото си поискаш. "Имаше едно време" всевъзможни откачалки, истински алтернативни, различни, колоритни...и безкористни. Хора бягащи от общоприетото с весела оригиналност и без претенции да са основатели на живота или поне футбола. Ярко изразяване (отпреди всеки да си има мнение) на дух, който най впечатляваше с дрескода си – задължително шалче в любимите клубни цветове.

Доста се промени стадионната култура оттогава, а и като цяло генофондът на Пловдив също. Едно време какво друго да правиш в събота следобед освен да идеш на мач и после на кръчма. Нямаше конкуренция в развлеченията и харченето на пари. Така стадионът концентрираше в себе си много цвят, разнообразие от сдържана енергия или пък спотаен гняв, останал от тегави делнични дни. Мачът свършваше, а хора не се разотиваха с часове. След него, при входа на Централа бъкаше от идеологии, конспирации, теории, пророчества. Колорит от остроумия и закачки. Много характерно за тази разнородна плетеница от запалени страсти бе ехидната самоирония в допълнение на пловдивското "над нещата". А днес всичко вече се взима насериозно, дори прекалено на моменти, та чак да се шегуваш стана конфиденциално.

Хората се еманципираха. Днешната активна възраст (25-55) си угажда, обича да "разпуска някъде", щъка насам-натам. Достатъчно места и то лесно достижими има, където да пилее време, сили, средства. Защо да се хаби за нещо, което много често повече боли и натъжава, отколкото да дава дзен, пауър или чилаут?

Редовият запалянко, който по принцип дава масовката и стои за параван на ядрените глави, все по-рядко намира мотиви да се домъква до Каменица. Причини много, не е само заради липсващия градски транспорт. Масовият фен обича да се идентифицира с нещо успешно и вървежно, а сега при тия натрупани неуспехи на българския футбол, интересът към него е на екзистенц-минимум. Допълнително сравнението с мачовете от Европа направо докарва депресия у мнозина.

Има го и икономическия фактор, не може да се отрече. Ако се търсят 4-5 хиляди абонамента, редно би било да са на цени, така, че на 8-ми или 10-ти мач да се избият парите. В момента чак на 15-то посетено домакинство от 18 за сезон идва ползата. Негатив е също и пълното неведение кога точно се играят кръговете от шампионата – а има летни отпуски, семейни събирания, непредвидени ангажименти, 3-4 пъти мачът се оказва в работно време и цъфва минуса от това абониране.

Има и факторът телевизия. Г-н Масовия засяда пред телевизора и си спестява – разкарване в безумния трафик на Пловдивград, висене по опашки, проверки от полицаи и за сметка на това на полувремето може да иде до собствения си кенеф, а не да се реди с други 100 в неподдържания и вмирисан на стадиона. Футболът отдавна не е племенен спорт на пролетариата. 

Има и кретения от БФС. Жребие за кръгове се тегли, но без точни часове и дати на случване. Обикновено те се съобщават за три предстоящи напред и така до следващите три поред, когато им дойде времето. За да се угоди на един бизнес партньор и палячо на властта, тия дати и часове са разтеглени за цяла седмица понякога, та да може диемите му да предават всеки един мач от кръга. Футболният сезон почва в Горещниците на юли, уж да са готови българските отбори за евро турнирите, ама пък те най-често се оказват приключили там още в края на август. Да се били готвели в игрова обстановка е мотивът за това почване рано, обаче пък въпросните отбори отлагат повечето си срещи за да не се преуморят преди решителната фаза от участието си в Европа. Продуктът, който трябва да привлича потребители на стадиона е убит още в зародиш. Защо да ходиш?

Отговор са думите на 64-годишната римлянка Франческа Дакуа - "Преди го възприемах като абонамент за списание, плащаш-получаваш, после като средство да подпомагам клуба. Едва след смъртта на съпруга ми осъзнах, че абонаментната ми карта е моята ангажираността към света в който израснах, помъдрях и сега остарявам". 

Преведена на разговорен пловдивски език, тази изповед би звучали така - Ботев Пловдив не е пореден състезателен клуб в един спорт. Той е уникален в съизмерение с еднообразната българска действителност, постна и скучновата почти във всичко. За разлика, той е вълнуващ, колоритен, прескачащ често границите между очаквано и получено, действително и мечтано, нормално и абсурдно. Струва си да бъдеш с него, дори и само за мълчалива компания в живота ти! Абонамент за всеки твой Божи ден.

 

Генетично онаследяване

Миналото не е сладка приказка, която да гали ушите на вчерашните и днешните невежи. Както сега, така и преди, всякога животът е низ от превратности, създавани от човеци, подвластни на собствени страсти, разбирания, желания, слабости, пороци. Само неподчинени на тази власт остават великите им постъпки, които обикновено са простички на вид и могат да бъдат изразени с две думи – свобода и смелост. Великата проява на бунтара се изразява както в смелостта да се надигне, така и в свободата, която оставя за другите.

Има ли общо темпераментът и душевността на пловдивския ботевизъм с този на техния патрон, великият бунтар и луда глава Христо Ботйов Петков? Понеже видно е - както той е повече дух, отколкото тяло, така ботевизмът на пловдивчани е повече символ-верою, отколкото опредметено изразяване, подобно на всеки друг отбор на земята. Поглед назад из ежедневието на патрона дава повод за размисъл върху библейското - "Родено от плът е плът, а роденото от Духа е дух" (Йоан 3:6). Че духът не се преражда, а се вселява в тези, които го следват.

Без догма

През 1887 г. Захари Стоянов не могъл лесно да намери средства да издаде написаната от него Ботева биография. За портрета на "Войводата от Калофер", който искал да приложи към своята книга, Захари Стоянов пише:

"Употребих най-голямо старание, щото да бъде той истински и сполучлив, доколкото това беше възможно. От три, които поръчахме на отделни живописци, предпочетохме оня, който туряме и който е работен в Лайпциг. Той е фотография от 1875 г. Тоя портрет е най-верният от всички, които той е оставил, затуй го и предпочетохме. Между тоя портрет и другите разликата е такава, щото съвсем не си приличат, както да не са на един човек."

Отпечатването на книгата от великия възрожденец съвпада с издаването на "Портрет на Войводата" изпълнен с черен молив от Георги Данчов–Зографина през 1887 година. Това дава основание да се мисли, че единият от художниците е той. Захари Стоянов и Георги Данчов са били близки и не може Зографинът да не е бил поканен да помогне с илюстрация за книгата. В подкрепа на версията за Ботевото изографисване от Данчов излиза и Стоян Заимов - в критичните си бележки за книгата, той отбелязва, че портретът от Данчов бил по-верен.

Много по-късно се изяснява, че третият художник на Ботевия образ през 1888 г., се казва Димитър Панайотов, непознат за широката българска общественост. Той бил редактор на търновския вестник "Янтра". Знае се, че на първа страница на своето издание помествал графични портрети на български политически и културни дейци. От Димитър Панайотов е гравюрата, с която пък е илюстрирана книгата на Захари Стоянов, "Васил Левски (Дякона)", издадена в Пловдив през 1884 година.

Ранните Ботеви изображения до голяма степен се различават, дори първият му изобщо паметник, този във Враца (оригиналният, не сегашният гранитен) го показва с различен лик от популярния му сегашен образ. Във времето са се наложили няколко почти еднотипни илюстрирания, сякаш за да претворят заклинанието на Захарий по повод на някои подмятания за "нехранимайко, вагабонтин, хайдук, авантюрист и харамия" - "Аз ще направя от Христо Ботйов кумир за българската младеж".

До наши дни Ботйов е рисуван за различни издания, календари и плакати от стотици художници. Великанът на духа е представян и в монументални платна с неговите четници и други негови съратници, а в много български градове има негови бюстове. 

В архива на БАН се съхранява едно от първите художествени изображения на кораба "Радецки" и Ботевата четата. Дело е на художника Лазар Биненбаум. Той е роден през 1876 в Одрин, после семейството му емигрира в Руската империя преди да се установи в края на XIX век в Пловдив. Учи в Мюнхенската художествена академия. От 1918 г. се установява в Цариград, където остава до края на живота си през 1953 година. Автор е на портрети на Стамболов, кайзер Вилхелм II, Мусолини, Ибрахим Рефет Беле.

Повод за тези редове е неотдавнашният спор в ботевистката общественост как точно да се показва ликът на клубния патрон в клубната пропаганда. Дали в канонично строгото му изображение, наложено през втората половина на ХХ век или всеки творец може да изобразява великият бунтар по начина по който само го възприема. Отделно стои въпросът доколко се преекспонира ликът на Христо Ботйов в злободневието сегашно. 

Национализмът има своята политическа философия, обосновка и мироглед, които заслужават уважение и почит. Но те не подстрекават вресливи изстъпления, претендиращи да са изрази на патриотична вярност и отношение. А когато се преиграва с тях, фактически е тотално принизяване на чистоплътни идеали за национална самоидентичност и общочовешка стойност до ниво на плажни кърпи, татуси, порцеланови чаши, стенни часовници, графити, химически ароматизатори.

Парадирането със символи единствено насажда в публиката търпимост към повърхностен, еклектичен и кичозен вкус, фалш и празнословие. Ботев Пловдив е първо - футболно дружество и чак после патриотична организация. Христо Ботйов е първо - общочовешки символ на вяра и свободолюбие, и чак после патрон на една обществено значима за пловдивчани дейност каквато е футболът.