Това отдавна няма нищо общо с футбола. Отнася се за поколението израснало в електронни симулации и опитващо се да докаже себе си извън виртуалния свят. Дори социопатията на медицинската сестра във Враца, за която регистрационен формуляр е по-важен от спешен случай на агонизиращ човек е някак си по-обяснима за социологията и по-разбираема за когнитивната психология. Също като на оня таксиметър, дето обикаляше цял ден София отказвайки да вземе бебе от ръцете на баща-убиец (мнозина може би са забравили, но ако потърсят в google "Викторио Александров" ще се сетят за тази покъртителна драма).
Подлото убийство на Алкавиади (Алкис) Кабанос в Солун не е футбол, не е дори футболно хулиганство. Да бе нещо в стил на "белградска хава" (нарко войните в агитките), а то...Това е убийство на футбола като социален феномен. Трима приятели посред нощ кротко пушат трева, дъра-бъра за мачове, бичат харала (солунският айляк) и някакви си помияри ги нападат в тъмното, просто защото си търсят геройство като точки в игра на mortal kombat и grand theft auto. Всичко под предтекст "ние сме тако, ония са онако" и заради това...трябва да умират.
Футболното хулиганство винаги е съпътствало играта, с тази разлика, че преди, когато футболът не бе електронен продукт, то имаше вид чиста страст, спонтанност - иде мач, вдигаш адреналин, заяждаш се, фукаш се, дразниш, развръзката логически прелива в тукати често. Биеш или си бит, така до следващото адреналиново хапче. Не го търсиш, то само си идва.
В дигиталния бъркоч на 21 век това изобщо не е така. Тренира се специално, уговарят се "поляни" (скоро може олимпиади), дебне се в засада, десетима скачат на трима...Това отдавна не е рокендрол.
За повечето wannabe football hools издевателствата са институционален фактор за идентичност. Някои често обясняват поведението с втора природа - изпитвало се удоволствие от физически сблъсъци. Какъв педер трябва да си, та да препочетеш войната пред лежерното густо? "Просто съм си такъв. Дори и ако не бях запален по футбол, щях да безчинствам. Такава ми е природата". Други чак сравнява хулиганството, изнесено извън стадионите като война за територия и власт, един вид с вроденото желание да се кичиш с трофеи. Естествено, за сметка на врага. А ако го няма ще се измисли, ще се симулира, точно като във видео игра. Важното е да се трупат точки, може и през трупове. Това отдавна не е рокендрол. Прозира и си личи отдалеч - липса на оценъчност, избиване на комплекси за малоценност, йерархично катерене в глутница или най-общо казано - освобождаваща повърня на социопати.
Това изобщо не е футбол.
Светлина по пътя ти, Алкис, почивай в мир!
