2008/09/12

На Христола глупостите

Покрай епичната вече битка на ботевистите (за едната чест) напоследък зачестиха нападките към работещите в клуба от "Колежа". Далеч съм от мисълта да ставам техен обществен защитник и да оправдавам работата им за Христоловото предприятие, но достойнството изисква да се признаят някои, меко казано, особености в настоящия клубен живот на булевард "Източен" 10.
Бекяров, Боби, Савата, Стефчо Италианчето, това са половината от работещите в структурата на ПФК Ботев 1912 АД, фирмата-собственик на най-стария футболен клуб в България. Някои ги наричат "слуги на Селяка", други пък не им обръщат никакво внимание, знаейки, че са единствено марионетки в цирка на Димитър Георгиев Христолов (Селския). E, има и такива, които сляпо вярват, че нещо положително може и да се случи с тези кадри. Така или иначе това са си най-обикновени служители на заплата и ако не са те, други ще са на тяхното място. В олигофренясалата ни държавица все ще се намери кой да го играе "човек на шефа", а пък за пари всеки втори загубеняк в Чалгария ще даде и сестра си.
Цитираните имена са по-скоро герои от онзи филм с репликата "Не стреляйте в пианиста, той толкова си може", а не честолюбиви професионалисти от които да изискаш максимум себераздаване в преследване на високо поставени цели. Службата при Христолов отговаря само на една единствена амбиция – "папкай и слушкай", а ако имаш претенции за нещо повече просто напускаш.
И така да се говори за качество на работа в аматьорско дружество като това на Христолов е повече от наивно. Посредственост лъха от всяко действие в ПФК Ботев 1912 АД, а непукизмът и неангажираността към традициите (задължаващи) са направо престъпни. Самият собственик има интелект колкото да разпознава хумора в скечовете на Слави Трифонов, а уменията му да работи ефективно стигат само да си придава чат-пат фасон на невинна жертва, многострадалец за благото на Пловдив. Няма как този индивид да носи със себе си друго освен посредственост с която мери и чуждите способности. Човек оценя и разбира само онова, което е единосъщностно със самия него. Присъдата спрямо Христолов може на някой да му звучи пресилена, но ако се вземат само сухите факти от резултатите по времето на неговото управление няма как да се даде друга оценка. За близо десетилетие под ръководство му отборът изпадна 2 пъти от елита, записа катастрофални резултати (13 поредни загуби през 2001 е най-черния епизод в цялата история) и не е играл мач в евротурнирите. В същото време акционерното футболно дружество е във фактически фалит, сметките на ПФК Ботев 1912 АД са запорирани и само нехайството на НАП-Пловдив (със съмнения за платена услуга "затвори си очите") удържа засега юридическата ликвидация на това празно откъм финансова стойност предприятие.
Горчивата за хиляди пловдивчани истина е, че властта да се разполага с Ботев Пловдив бе дадена даром поради политико-икономическата конюнктура в България в края на ХХ век. Димитър Христолов, класически екземпляр от рода "постсоц богаташ", не дойде на Колежа въз основа на личните си качества и възможности (отделен въпрос е биографията му на изявен привърженик и даже някогашен спонсор на Локомотив). Единствено гешефтите на гангренясали политичари в Пловдив през 1999 година дадоха на този дребен тарикат от село Брягово възможността да се напери като управляващ "отбора на Града".
Неочакваното, сигурно и за самия него, яхване на градската легенда накара Бате Мити да впрегне всичките си сили да се покаже и да го пишат по вестниците. Естествен стремеж на всяко парвеню, а по нашите земи такива се нароиха с хиляди след падането на режима и от прането на пари, е да има с какво да се напери пред себеподобните си, да го знаят по заведенията и да има заради какво да го канят по коктейли. За по-малко от година навремето той прогони всичко професионално на Колежа за да не може чужда сянка да пада върху самовлюбената му особа и така вече близо десетилетие професионализма е чужд за Ботев Пловдив. Насаден е манталитет на примиреност и ориенталски мързел, който идеално пасва на хора без претенции и с посредствени способности. Това обуславя и ролята, и значението на цитираните в началото на този текст имена в съвременния живот на Ботев Пловдив. Да им се сърди ли човек, да плаче ли заради тях?
В първото си интервю пред българска медия (sportline.bg, 8 август т.г.) екзотичния Стефано Кусин (Стефчо Италианчето) споменава за някакъв "3-годишен план" на Христолов, който има за цел в края на третата година отборът да може да побеждава всеки български съперник, независимо къде е мача. Искало се само търпение. Приказката за търпението и постепенното изграждане е предъвквана многократно. Даже новопривлеченият Тренер Ангелов я захапа като рефрен. Сякаш изминалите 9 години при Селския не са достатъчни за градежа на нещо стойностно или може би се счита това време за просто един миг от галактическото безвремие на колосалния Димитър Георгиев Христолов.
Потресаващото е друго. От думите на италианеца излиза, че стремежът към купи, отличия, евротурнири, все неща, които напълно отговарят на реномето на стария Ботев изобщо не влиза в идеите на Христолов. Важно ставало да се побеждава един ден в неопределено бъдеще, явно досега не е било така. Кофти, но все пак е някакъв напредък в мозъчната еволюция у Бате Мити...