Генетично онаследяване

Миналото не е сладка приказка, която да гали ушите на вчерашните и днешните невежи. Както сега, така и преди, всякога животът е низ от превратности, създавани от човеци, подвластни на собствени страсти, разбирания, желания, слабости, пороци. Само неподчинени на тази власт остават великите им постъпки, които обикновено са простички на вид и могат да бъдат изразени с две думи – свобода и смелост. Великата проява на бунтара се изразява както в смелостта да се надигне, така и в свободата, която оставя за другите.

Има ли общо темпераментът и душевността на пловдивския ботевизъм с този на техния патрон, великият бунтар и луда глава Христо Ботйов Петков? Понеже видно е - както той е повече дух, отколкото тяло, така ботевизмът на пловдивчани е повече символ-верою, отколкото опредметено изразяване, подобно на всеки друг отбор на земята. Поглед назад из ежедневието на патрона дава повод за размисъл върху библейското - "Родено от плът е плът, а роденото от Духа е дух" (Йоан 3:6). Че духът не се преражда, а се вселява в тези, които го следват.

През 1871 година, 23-годишният Христо, на Даскал Ботьо големият син, е учител по български език в Измаил, град на река Дунав в Украйна. Оттам изпраща първите си стихотворения за публикуване във вестника на Любен Каравелов, "Свобода". Понеже местната община не му изплатила дължимото за половин година – по 4 имперски рубли на месец - с наближаването на честването на Светите братя Кирил и Методи, той се принудил сам да събере пари от тамошните български големци за празника на 11 май. От тях отделил 24 рубли за себе си – т.е. дължимата му неизплатена сума и напуснал градчето. Престоял за кратко в Галац, Румъния и след това отива при хъшовете в Браила. Там започва да издава първия си вестник “Дума на българските емигранти”. Списва 4 броя, но се разболява от тиф. Нямал пуканата пара за лекарства и е спасен благодарение на заможния търговец Стефан Берон, който платил на аптекаря лекарствата. След това Киро Тулешков пише за станалото: "Редакторът болен и вестникът се разболя и загина".

После Ботйов (както сам той се е подписвал) се шляел без никакво занимание ту из Браила, ту из Галац или Букурещ. Литературният патриарх Вазов допълва за това му безделие, че естествената му среда били необузданите и радикални хъшове, с които прекарвал маса време по кръчмите и разпалено им пропагандирал убежденията си. До началото на 1872 г. Ботйов поддържа контакти с руски революционери, а с един от тях, Николай Милетин, прави опит да изрекетира богат българин. Разследвани са от румънската полиция и се скриват в Галац. Там пък правят няколко обира. Наред с това Ботйов решава да създаде и революционен комитет в подкрепа на вече съществуващия БРЦК. Обявява това на Васил Кунчев-Левски и пише няколко писма-покани до емигранти да се присъединят. Полицията разбира както за обирите, така и за бунтарските му уклони и го арестува. Към обвиненията се добавя и това за разпространение на комунизъм, откъдето по-късно тръгва легендата за политическите му идеали.

Пред съда Ботйов заявява: "Аз наистина съм емигрантин, но нито съм комунист, нито пък проповядвам комунизмът, защото да проповядва човек комунизъм на българския народ, то не значи нищо освен една глупост. На българина днес за днес трябва да му се втълпява национал революционна идея, както и аз това правя заедно с моите другари".

Тези пък му думи ще дадат основание след десетилетия, в периода между двете световни войни през ХХ век, други политичари да го привидят като предтеча на националния социализъм.

Въпреки яростната си защита, Ботйов е пратен в затвора във Фокшан, където стоял три месеца, докато се намери кой да гарантира за него. Съдържателят на хотел "Патрия", Георгаки Захманов съобщава за Ботевите неволи на Любен Каравелов и Димитър Ценович, и те двамата дали гаранцията. 

След затвора, Ботйов се озовава в Букурещ. За това как пристига там, свидетелства на Любен жена му, Наталия Каравелова: "Гол, бос, гладен, с обръсната коса пристигна от фокшанския затвор и се скри в тавана на печатницата. Полицията не е забравила още неговите вагабонтлуци". Скоро Ботйов се включва в редактирането на Каравеловия вестник "Независимост", но се появяват и първите различия помежду им. След обесването на Левски в София и разбиването на създадената от него революционна организация по българските земи, Каравелов постепенно губи вяра в борбените способности на "словените оттатък Дунава", докато Ботйов се уповава на вярата, че българинът има снага сам да постигне свободата си.

На 21 август 1874 година, на събрание на БРЦК за заместник на Дякона Левски е определен Стефан Стамболов и се избират нови членове на комитета. От старите остават Любен Каравелов и Кирияк Цанков, а нови са Тодор Пеев и Христо Ботйов Петков. Силно било влиянието на войводата Панайот Хитов, който живеел в Белград и продължавал да смята, че Българско ще се освободи с чети, но подготвяни в Сърбия. Поради идейни различия скоро Каравелов спира комитска дейност и се насочва към просветителство с издаването на списание "Знание". От своя страна пък, Ботйов издава вестник "Знаме", в което отначало сътрудничи и Каравелов, но престава и се оттегля сам в своята си печатница. Враждата между двамата става явна, когато Ботйов решава да издаде книгата "За славянското произхождение на дунавските българи" на Дмитри Иловайски.

Тогава Каравелов обявява, че освен 200 франка трябва да му се платят още 30 жълтици за тази книга, така твърди Ботйов в писма до най-близките си другари. Освен това, старият председател на БРЦК е задържал печатането на книга на италианския революционер Джузепе Мацини, също по идея на Ботйов и не отпечатва преведената от него книга на генерал Липранди, "Източният въпрос и България". За нея Ботйов твърди да е събрал 300 абонамента, но Каравелов му обявява, че са само 180, а парите на останалите задържа за себе си.

Ботйов не остава длъжен и започва да иронизира доскорошния си благодетел във своя вестник "Знаме" и особено в "Тъпан", който е преустановил съществуването си, но е възстановен с няколко броя през 1875 година. Каравелов от своя страна отвръща, като конфискува брой 11 на "Знаме" и заявява на всеослушание: "Аз тоя вагабонтин Ботйова от милост го прибрах от букурещките улици, скрих го на тавана на печатницата си от преследванията на полицията". В отговор Ботйов моли дописниците и приятелите си да не изпращат нищо на стария адрес на печатницата или на името на Каравелов, защото с това ще станат причина за още по-голямо "заплитане", каквато дума употребява за взаимоотношенията им.

Пререканията между двамата се разрастват и пренасят из средите на българската емиграция, спорът става партиен. На страната на Ботйов е партията на радикалната "млада кръв", водена от Стефан Стамболов, Иван Драсов, Панайот Семерджиев, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Михаил Греков. Те започнали да сипят люти закани, че ще затрият бай Любен, и подготвят заговор срещу него. Едно такова убийство щяло да бъде освен подлост, но и отблъскващо за голяма част от емиграцията, която Христо Ботйов иска да увлече за освободителна революция. Поради това се съгласява с предложението на двама от младите в Букурещ да се смирят противоречивите тракийски темпераменти на празника на Кирил и Методий през 1875 г. - калоферецът скланя, но копривщенецът отказва, като заявява, че е кръвно обиден на човека, когото навремето измъкнал от затвора. След години Кирил Ботев ще напише: "Брат ми се скара с Каравелов. Емигрантите даже искаха да го убиват, но благодарение на Христо той остана жив. Не е вярно, дето казват, че брат ми е искал да го убива. Благодарение на него Каравелов живееше. Той знаеше, че ако го убият, щяха да кажат, че Христо го е убил"...

Междувременно Ботйов решава да си купи печатарска преса от Добродетелната дружина. Разбрал за това, Каравелов се явява конкурент и наддава, вдига цената. Все пак Ботйов успява да я договори на разсрочено плащане за 5000 франка. Дал 1250 франка, а останалите 3750 обезпечил с полици срещу задължението да ги погаси на три пъти в срок от 14 месеца. Пише до Драсов, че взел парите "от братовчеда си", но пък брат му Кирил твърди, че ги получил от Венета Визирева (по-късно Ботева), която пък ги взела от своя вуйчо, владиката Панарет Погониански.

Ботйов така и не изплатил кредита си на Добродетелната дружина, защото загива на 20 май 1876 под връх Вола, Врачанско. Любен Каравелов в края на 1877 г. мести печатницата си от Букурещ в Търново. Нестор Жейнов, който става негов съдружник, свидетелства, че това станало доста трудно, защото според тогавашните правила за корабоплаване през Дунав не можело да се прекарва сандък с по-голяма тежест от 540 килограма. За отбелязване е, че в нея наред с документи, бланки и формуляри на Нова България са печатани и дневниците на Учредителното събрание от 1879 година...

....................................

Години след 3 Март, трезв поглед към миналото дава Стамболов в едно свое интервю пред журналиста Иван Церов.

- Вие, господин Стамболов, сте един от най-близките съдейци с Любен Каравелов и Христо Ботйов, пък сте и добре посветени в същността на враждата им, ако може тъй да се нарече. Затуй ви моля да ми кажете кой от двамата тези наши творци на огнено политическо слово, чисти родолюбци, исторически политически наши великани, пада по-виновен за тази нерадостна свада?

- Тази работа, Церов, е дълга и широка. Ще ти кажа само туй, че Ботйов пада по-крив, гдето враждата взе такъв остър характер. Ботйов бе силна натура, много нетърпелива, буйна, несдържана. Напротив, Любен бе човек сравнително по-умерен, разсъдлив, тактичен, широк на помисли. Ботйов обичаше да наложи своето и да вземе преднина. Като знаеха добре тази черта на характера му, външни, че и близки нему хора се постараха от пуста завист и лични сметки да я засилят и насочат срещу Любена – главно кръгът около вестник "Отечество" и онзи край Добродетелната дружина. Тъй Ботйов бе тласнат срещу Любен Каравелов. Любен бе безукоризнен. Той имаше и право, и значение, и влияние, и средства да затвори устата на всички, че и на Ботйова, когото по-рано бе толкоз облагодетелствувал, но не стори туй. Не го стори, защото съзираше и нещо много ценно и хубаво у Ботйова, нещо идейно и мъжествено, мощно и по полет поетически – което не можеше да затрие привързаността на Любена към хора с такъв характер и дарования. И Любен не се излъга. Той, сдържан като мъдрец, предпочете да се оттегли от политическото поле и да се отдаде на чисто писателска работа, към която имаше и голяма склонност, защото бе човек на ревностен литературен труд. Тук той, както се знае, остави дълбоки дири като най-добър наш стилист, като остави такива и като най-голяма политическа личност у нас, която чрез вестниците "Свобода" и "Независимост" гръмовно разбуди всичко заспало робски сън. И днес, ако Ботйов беше жив, той щеше да се бори за политически блянове, за водителство на партия, за министерски пост. Страстната му и огнена природа щеше може би да го доведе и до бесилка. Напротив, ако Любен беше жив, той и днес навярно щеше да си остане човек на перото, както го направи и във време на освободителната Руско-турска война и окупацията, когато и куцо, и сляпо у нас ламтеше за чиновнишко място. Да ти кажа и друго. Не само Ботйов, ами и аз, и мнозина други емигранти във Влашко сме виновни, гдето не ценихме Любена както трябва. Всички тогаз бяхме твърде млади, новаци и с мечтания твърде буйни. Аз дори си позволих да заплаша Любен Каравелов с револвер.