По принцип българите са прословути с това, че обичат да изпадат в драми и при най-дребния повод. А в битието на Ботев Пловдив и неговите последователи, драматизмът прелива. Липсата на каквито и да е успехи през последните 30 години просто влудява претенциозните пловдивски запалянковци. Хем уж голям клуб, със славно минало, традиции, публика, амбиции, хем музейната експозиция празна и няма с какво да седне да се похвали човек. Приказките за "енигми", "легенди", "митични", "славна история", "институция" и прочие бла-бла, вече всеки клуб си ги има и си ги раздухва как му дойде.
Ботев играе трагичен сезон, дори и слепец би го видял, пада-печели, но това го има навсякъде, все едно и също е. При нас драмите обаче не са като при другите. Клубът стои на самотен остров, гордо наричащ се "Футболен комплекс Ботев 1912" и се взира в далечината за голям кораб с мангизи отнякъде да дойде. Имаше преди един мустакат чичко, велики надежди му се възлагаха, велики дела се чертаеха, но всичко затъна и останаха само разкопките на "Източен" 10. Чиста трагедия. На Ботев Пловдив мъглявата перспектива...
Дали Алекс Колев играе или само се мота като Пламен Николов в наказателното или пък дали Чи-бам-бамба рути облаците с ръгби шутове, едва ли е от такова значение. Отборът може и да изпадне, после може и пак да се върне в грандиозната сцена на А група, но това с нищо няма да повлияе на положението. Докато Ботев не се върне в квартал "Каменица" каквито и резултати да постига на игрището, ще остане с мижитуркаща светлина, в тотален разрив с амбициите и претенциите на хората, които го обичат. Обикновено това са първите крачки към шизофренията. Засега натам сме се запътили. Никакви А или Б групи не ни чакат, другаде
води нашето нанадолнище. Ето това си струва притеснението. Blue, very blue canaries.
No comments:
Post a Comment