Сбогом на илюзиите

Вчера бях на мач, един от многото в които губим. Нищо особено. Ако теглим чертата - за последните 25 години губим повече, отколкото печелим. Вчера бяхме на Илиянци Парк, чудесно място за неделна разходка, бира преди мач и комфортен сектор за гостуващи привърженици. Не играхме зле, дори никак. Биха ни с един гол. Та за този гол дълго след мача си мислех. Толкова пъти съм гледал Ботев да играе добре, да владее терена и в крайна сметка един гол да го дели от желания резултат. 

От дистанция на времето този "гол" ми звучи все по символно. Винаги нещо така прозаично ни дели от сбъднати мечти. Минахме периоди в които едва ли не предрешавахме неща, сякаш от само себе си ще ни се случат. Гранде мечти, чак фантазии, опиянявания, ама в последствие рухваме под бремето на собствените си тежки желания. От 1986 година датира най-горното ни класиране в смешния футбол на А-група. За последно сме били в призовата тройка през 1995. Колко прави това? Цели 20 години едно голямо нищо! Или да преброим участието ни на финали, до един загубени след 1981 - шест последователни и все с много малко - 0:1 с Левски София през 1984, 1:2 с ЦСКА през 1990, 1:2 с Левски София през 1991, 0:1 с ЦСКА през 1993, 2:4 с Локомотив София през 1995 и 0:1 от Лудогорец през 2014. Може би заради това "Тъжно канарче" е наша любима мелодия, запазена марка дори. Да сме омърлушени след мач е нещо вече обичайно за нас. В тъгата си няма какво да крием и се самозаблуждаваме - тъжни сме защото за БГ футбола ние сме това, което е Арис за Гърция и Раднички Ниш за Сърбия. А така ни се иска да сме страшилище, да плашим с името си. Ама с 20 лета на вакуум на какво отгоре да си мислим, че сме голяма работа, та да се перим срещу противницити си с "знаете ли вие срещу кого играете". 

Безспорно, продължаваме да имаме 3-тата по многобройност публика в Републиката, но това още повече нагарча предвид липсата на подплатеност откъм футболно самочувствие. Вчера имахме над 300 "шалчета" агитка, почти 2 пъти повече от тази на домакините. И какво от това? Ние пак си тръгнахме омърлушени, пак стискайки зъби да вярваме, че някой ден и ние ще станем голяма работа, та като Ювентус и Байерн да печелим и в мачове в които не сме чак толкова добри. Нещо като Локо София вчера - нищо не играха, ама вкараха и биха.

Орисия...