Струва ли си

По принцип българите са прословути с това, че обичат да изпадат в драми и при най-дребния повод. А в битието на Ботев Пловдив и неговите последователи, драматизмът прелива. Липсата на каквито и да е успехи през последните 30 години просто влудява претенциозните пловдивски запалянковци. Хем уж голям клуб, със славно минало, традиции, публика, амбиции, хем музейната експозиция празна и няма с какво да седне да се похвали човек. Приказките за "енигми", "легенди", "митични", "славна история", "институция" и прочие бла-бла, вече всеки клуб си ги има и си ги раздухва как му дойде.

Ботев играе трагичен сезон, дори и слепец би го видял, пада-печели, но това го има навсякъде, все едно и също е. При нас драмите обаче не са като при другите. Клубът стои на самотен остров, гордо наричащ се "Футболен комплекс Ботев 1912" и се взира в далечината за голям кораб с мангизи отнякъде да дойде. Имаше преди един мустакат чичко, велики надежди му се възлагаха, велики дела се чертаеха, но всичко затъна и останаха само разкопките на "Източен" 10. Чиста трагедия. На Ботев Пловдив мъглявата перспектива...

Дали Алекс Колев играе или само се мота като Пламен Николов в наказателното или пък дали Чи-бам-бамба рути облаците с ръгби шутове, едва ли е от такова значение. Отборът може и да изпадне, после може и пак да се върне в грандиозната сцена на А група, но това с нищо няма да повлияе на положението. Докато Ботев не се върне в квартал "Каменица" каквито и резултати да постига на игрището, ще остане с мижитуркаща светлина, в тотален разрив с амбициите и претенциите на хората, които го обичат. Обикновено това са първите крачки към шизофренията. Засега натам сме се запътили. Никакви А или Б групи не ни чакат, другаде

води нашето нанадолнище. Ето това си струва притеснението. Blue, very blue canaries.

Сбогом на илюзиите

Вчера бях на мач, един от многото в които губим. Нищо особено. Ако теглим чертата - за последните 25 години губим повече, отколкото печелим. Вчера бяхме на Илиянци Парк, чудесно място за неделна разходка, бира преди мач и комфортен сектор за гостуващи привърженици. Не играхме зле, дори никак. Биха ни с един гол. Та за този гол дълго след мача си мислех. Толкова пъти съм гледал Ботев да играе добре, да владее терена и в крайна сметка един гол да го дели от желания резултат. 

От дистанция на времето този "гол" ми звучи все по символно. Винаги нещо така прозаично ни дели от сбъднати мечти. Минахме периоди в които едва ли не предрешавахме неща, сякаш от само себе си ще ни се случат. Гранде мечти, чак фантазии, опиянявания, ама в последствие рухваме под бремето на собствените си тежки желания. От 1986 година датира най-горното ни класиране в смешния футбол на А-група. За последно сме били в призовата тройка през 1995. Колко прави това? Цели 20 години едно голямо нищо! Или да преброим участието ни на финали, до един загубени след 1981 - шест последователни и все с много малко - 0:1 с Левски София през 1984, 1:2 с ЦСКА през 1990, 1:2 с Левски София през 1991, 0:1 с ЦСКА през 1993, 2:4 с Локомотив София през 1995 и 0:1 от Лудогорец през 2014. Може би заради това "Тъжно канарче" е наша любима мелодия, запазена марка дори. Да сме омърлушени след мач е нещо вече обичайно за нас. В тъгата си няма какво да крием и се самозаблуждаваме - тъжни сме защото за БГ футбола ние сме това, което е Арис за Гърция и Раднички Ниш за Сърбия. А така ни се иска да сме страшилище, да плашим с името си. Ама с 20 лета на вакуум на какво отгоре да си мислим, че сме голяма работа, та да се перим срещу противницити си с "знаете ли вие срещу кого играете". 

Безспорно, продължаваме да имаме 3-тата по многобройност публика в Републиката, но това още повече нагарча предвид липсата на подплатеност откъм футболно самочувствие. Вчера имахме над 300 "шалчета" агитка, почти 2 пъти повече от тази на домакините. И какво от това? Ние пак си тръгнахме омърлушени, пак стискайки зъби да вярваме, че някой ден и ние ще станем голяма работа, та като Ювентус и Байерн да печелим и в мачове в които не сме чак толкова добри. Нещо като Локо София вчера - нищо не играха, ама вкараха и биха.

Орисия...

Успех, Пепо! Успех, Коце!

Не подкрепа, а тотална и бясна подкрепа за Пепо и Коце! Давахме толеранс и душевен комфорт на разни трабадури - Радуканов, Хубчев, Шампиона на Казахстан, Вуцов, Кривия, Светослав Петров, Хамза, Доре, Ромарио, Педро, Спрокел...За две години видяхме повече от две дузини чужди елементи в клуба ни, похарчиха ни здравето и парите с техните шизофренни футболни стойности, които  дълго още (дано не!) ще тегнат на клуба ни. Звучи банално, но започваме от начало. Сега е време да дадем повече от всичко за отбора, за момчетата, за нас си. Сега са наши хора на власт и им дължим много повече от онова, което давахме на чужди. 

Пепо започва работа в тежко време, отново всякакви лешояди, медийни и улични са настръхнали против нас. Замерват ни с интриги, пробват да ни разединят с лъжи, измислят си легендировки по наш адрес, ама ще дойде ден и ще им скачаме на мазния търбух, вестниците и партията им. Oderint dum metuant. И като мото на нашата битка с помиярите нека бъдат думите на Пепо в първата му публична изява като старши на отбора ни:

Никога няма да забравя посрещането на феновете. Имах чувството, че ще експлодирам от невероятната емоция. Сигурен съм, че така ще бъде всеки път, когато извеждам отбора за поредния мач. Това внимание обаче няма да ми дава спокойствие и ще ме кара да работя с всички сили, за да не загубя доверието на най-важните хора, каквито са феновете. А колкото до назначаването ми, ще кажа, че дори за секунда не съм се колебал. Не крия, че съм чакал този момент и съм бил сигурен, че той рано или късно ще дойде. Затова съм горд да бъда начело на моя любим отбор. Мечтата ми е да направя отбор със своя собствена физиономия. Искам след време да се говори за модела „Ботев”, в основата на който да стои един изграден страхотен колектив.

"Пътят е страшен, но славен" - да си върнем Ботев Пловдив, да станем пак силни и красиви, вълнуващи и жълточерни.
Успех, Пепо! Успех, Коце! Обичаме ви, момчета. Бъдете здрави и корави, бъдете смели.