Купата на Белия вожд

Една стара притча от пловдивските улици зове радикалните ботевисти, т.нар. bultras, да са "градски момчета от породата на булдога".  След знаменития финал за Националната купа`2017, мога уверено да твърдя, че знам един човек, който въплъщава този идеал с цялото си присъствие в българския футбол - Николай Киров-Белия.

Помня го като играч, дойде от "Марица" и остана при нас до онази злощастна пролет на 2001 година, когато Селският изгони 17 играчи от клуба. Беше вратар, малко нисък за този пост, но достатъчно повратлив и отскоклив. Да кажем, че е бил нещо значимо, едва ли, беше добър, вършеше си работата и спасяваше голове. Старателен и без да флиртува с публиката, макар да е "жълточерен в червата". В онези времена покрай работата си (1997-1999) често имах възможност да зяпам тренировки на отбора и да контактувам с играчите. Белият съм го запомнил от тогава с коментарите му за разни мачове от големите европейски първенства. Чак ме учудваше, доста непопулярни за времето изказвания правеше. Например, от него ми светна, че през януари-февруари бразилците много-много никакви ги няма не само от кофтито време и кални терени, а и заради неотшумялата самба и карнавал в главите им. Другото, което се сещам от него беше, че април и май се играят "по инерция" и важно е преди тях да си стъпил здраво, за да може накрая да играеш като машина сработен. Не съм предполагал, че един ден този спокоен и леко притеснителен футболен булдог ще захапе здраво орисията ни и ще счупи прокобата от несретни финали.

Той пое отбора на 24 август 2016, уж за малко, като временно решение, тъй като предишния ни тренер си тръгна още на старта на сезона заради, меко казано, неадекватен футбол с 1 победа, 1 хикс и 2 загуби. В движение, както му викат, Белият стана вожд на отбора. Без да е водил предсезонната подготовка, без да е подбирал играчи по свой вкус и осмотрение, без идея колко ще остане на поста и съответно какво се очаква да постигне. Да не говорим, че самата селекция беше "за без пари толкова" - тотално неадекватния Костадин Стоянов, амортизираните Иван Стоянов и Стенио, загадките Кикарин и Кутев, неопитните Асен Чандъров и Меледже, плюс трима непознати бразилци Жоао Пауло, Бризола и Рафаел, който така и не се видя в игра заради хронична контузия. 

Нищо хубаво не става изведнъж и не пада даром от небето, но в началото му Белият зарадва с хубави неща. Не просто биехме, а го правихме с игра, леко, готино, с настроение. Чак да не повярваш като си помислиш, че това е същият клуб, който над 15 години само по спомени се водеше за голяма работа.

17/09/16 Ботев Пловдив - Локомотив ГО 4:0
21/09/16 Пирин Гоце Делчев - Ботев Пловдив 3:6 (за Купата, 1/16-финал)
24/09/16 Дунав - Ботев Пловдив 1:2
01/10/16 Ботев Пловдив - ЦСКА-София 0:0
16/10/16 Берое - Ботев Пловдив 3:4
22/10/16 Ботев Пловдив - Черно море 2:3
27/10/16 Ботев Пловдив - Нефтохимик 3:0 (за Купата, 1/8-финал)

Мачовете срещу Дунав и Берое са едни от най-красивите, които съм гледал на БПФК, а аз съзнателно ги следвам вече над 35 години. Другото, което ме впечатли много - срещу Черно море като домакин отборът ни се вдигна от 0:3 и почти стигна до изравняване, а 5 дни по-късно имахме психонагласа да превъзмогнем горчилката и да бием Нефтохимик с 3 гола.
После си влязохме в традиционната дупка по средата на сезона. Викам си "нормално, млади са, неопитни, нямаме кой знае какви качества", пък и какво да изискваш като видиш несретното състояние на клуба. Обаче не ме дразнеха, напротив, настроен за "колкото, толкова" ми бе густо да ги гледам. Очите на влюбения имат друг поглед към слабостите. Играеха "колкото, толкова", ама се бореха. Вкарваха емоция, палеха страст. А така ми бе втръснало да виждам малодушие и голи претенции при...хайде няма да ги споменавам, че ще взема ги псувам.
Ботев Пловдив този сезон ми хареса, наистина ми хареса! Дори и без "купата е в нашите ръце" пак щях да твърдя, че ми бе готино да ги следвам - Лъчо Балтанов, Неделев, Цветомир Панов, Меледже, Косоко, Антонио Вутов, Бризола, Иван Чворович, Георги Георгиев-Иранеца, Виана, Иван Стоянов, Жоао Пауло, Дани Златков, Радо Терзиев, Виктор Генев, Крум Стоянов, Серкан, Лазар Марин, Иван Кочев и Николай Киров.

Мисля, повратният момент в нашата разкошна приказка беше четвъртфинала в Благоевград. Бях уверен, че го взимаме тоя мач, така го чувствах, чисто интуитивно. Същото бе и преди финала. Вярвах, така както вярвам, че с разум, труд и воля се постига стойност в живота и за пред историята. С отбора си и купата, Белият вожд е вече там.

Той не се оплака нито веднъж.
Никога не измрънка за селекция и пари.
Никога не се измъкна с клишетата за надграждане, обиграване, търпение, сработване.
Даваше смислени интервюта, дори и когато падахме. 

Не изпадаше в еуфория и не потъваше в драми.

Изобщо нищо общо с онова, което е втръснало на българския запалянко и отблъсква от стадионите. 

Истински футболен булдог, Белият вярваше и се бореше. И го направи красиво - изведе ни до успех със скромен състав от 14-15 футболисти. Нека примерът му остане заразителен за цяла България, за да имат вяра българите, че с труд и постоянство се постигат хубавите неща.

Той е Легенда!