С носталгия по миналото и вяра в бъдещето

Блажени години, рокендролът беше млад...

През 1982 г.  бях разпределен в София. Живеех в Западен парк. Един ден видях един от онези афиши (по-старите фенове ги помнят), който съобщаваше за предстоящ мач на Славия с не-знам-кой-си. Реших да отида - мачът беше от 16 ч., а "Овча купел" е на една крачка.

И така около 15:45 ч. бях пред касите на стадиона, а там няма жив човек. Помислих, че грешно съм видял началния час, но така и така бях дошъл...

Отивам на касите и питам дали се продават вече билети, а продавачката ме изгледа странно и казва: "Да, разбира се". И така, купих си билет, влизам на стадиона, а там какво да видя - 20-тина души на централната трибуна и това е. Викам си ще изчакам тук, макар явно съм дошъл доста рано. Но още незапалил цигарата и Славия и онези другите излизат. Пълно мълчание!!! И така, мачът си започна точно в 16:00 ч. Но аз вече бях изгубил интерес. Нямаше го това с което бях израснал в Пловдив - невероятната атмосфера по трибуните, треската преди самия мач, шествията преди и след мача. И си тръгнах. Тогава за пръв път изпитах гордост и щастие, че съм се родил БОТЕВИСТ, а не, примерно, славист и че съм част от една велика публика. Просто защото това, което се случваше на Колежа и на Голямата къща до този момент го смятах за нормално и за другите отбори.