"Историята на Пловдив", към Града и за света. С благодарности към Department of Urban Studies, Malmö University and Folke Bernadotte Academy, Sweden и с идеята, че хронологията на един град е отвъд нератива на всякакви политически идеологии. Разказът тук няма претенции да бъде изчерпателен и стриктен, единствено цели да посочи най-впечатляващите събития от живота на хилядолетения космополитен град Пловдив.
Отпреди 8000 години датират първите доказателства за заселение в земите на днешния Пловдив. Затова се смята, че градът е най-древният на континента Европа по непрекъснатост на обитаването и е сред шестте най-стари градове в света по същия признак.
Най-старите следи от обитаване на тази територия са няколко неолитни селища от VI хилядолетие пр.н.е., като това при Ясатепе в днешния квартал Лаута. Най-ранното известно селище в Трихълмието е разкрито на Хълма на стражите (Небеттепе). То възниква през бронзовата епоха (II хилядолетие пр.Хр.) и е обитавано без прекъсване оттогава, поради което е смятано за началния етап от развитието на Пловдив. През желязната епоха селището на Небеттепе е укрепен пункт на тракийското племе Беси, а през V век пр.Хр. е включено в Одриското царство.
Античното лице на града е представено от светилището на траките на северния склон (Небеттепе) на Трихълмието, с първите крепостни стени от времето на Филип II Македонски (342 г. пр. Хр.) и с редица добре запазени археологически обекти от римския период на града (I-IV в.) - стадион, форум, одеон и театър (с надпис показващ, градежът му да е започнал през 90 г. на новата ера от градоначалника Тит Флавий Котис).
През 342 година пр.Хр. селището е владение на цар Филип II Македонски, който му дава своето име и го издига в ранг на полис. Счита се, че по това време са построени здрави крепостни стени, опасващи Трихълмието, а Филипополис е превърнат в най-важният град на Тракия.
Времето между III-I век пр.Хр. е период на политическа нестабилност на Балканите — вождовете на тракийските племена изпадат в зависимост от Римската република, често избухват междуособици и масови въстания. През 183 г. пр.Хр. градът се владее от македонския цар Филип V, но малко по-късно е завладян от одрисите, а през 72 година пр.Хр. е завзет от римския пълководец Marcus Terentius Varro Lucullus (Марк Теренций Варон Лукул), проконсул на провинция Македония.
През периода I-IV век Пловдив е бил най-големият търговски център в Римската провинция Тракия, а със своето великолепие и аристократизъм е карал всички хронисти да му се възхищават и прекланят.
В началото на I век от новата ера, тракийски бунтовници обсаждат Филипополис в битката си срещу поддържания от Рим местен цар Реметалк II.
Филипополис окончателно преминава във владение на Римската империя при създаването на провинция Тракия през 46 година и получава името Тримонциум (Град на Трите хълма). През тази епоха градът се превръща във важен пункт на пътя Виа Милитарис, свързващ Сингидунум с Византион. Тук той се пресича с пътища, водещи до Ескус край дунавския лимес и през Никополис ад Нестум до другия основен път на Полуострова – Виа Егнатия. Като главен град (метрополис) на провинцията, Тримонциум е седалището на Съюза на траките (Κοινόν των Θρακων), в който участвали представители на отделните градове.
 |
| Свети Ерм |
В епохата на римско си управление градът добива право да сече бронзови провинциални монети със своето име. От 88 год. сл. Хр. по времето на император Домициан започва да издава монети и продължава до времето на император Галиен като известни днес са само монети с лика на съпругата му Салонина. Пловдив е известен освен с многобройните си и красиви монетни типажи, така също и с десетките медалиони, издадени в неговата монетарница по случай различни знаменателни събития, състезания и празници. Познати са монети от 17 епонима. В Римския Пловдив са построени мащабни сгради, храмове, терми, одеони и стадион. По това време градът напуска очертанията на Трихълмието и се разпростира в подножието му. През 172 г. император Марк Аврелий издига втора крепостна стена, за да обхване разрасналия се град, който имал мащабна водоснабдителна система, включваща каптажи, резервоари, тръбопроводи и два акведукта. Според широко разпространено мнение, Пловдив получава титлата метрополис по времето на император Септимий Север, но съществуват и твърдения, че това е станало още при управлението на император Траян.
През 215 в града се провеждат исопитийски игри Александрея Пития, посетени лично от император Каракала. Това били състезания на атлети, поети и музиканти по модела на Питийските игри в Делфи. От 220 г. Пловдив получава титла на неокорос, която давала право на града да има свой храм посветен на императорския култ. Свидетелство за това са отсечени в градската монетарница медальони на император Елагабал и официални надписи от времето на Александър Север.
През 250 година, при първото голямо нашествие на готите на Балканския полуостров, те обсаждат Тримонциум, защитаван от римския военачалник Приск. Опитите на император Деций Траян да помогне на обсадените са осуетени след поражение на армията му при Аугуста Траяна (Стара Загора) и градът е превзет, подозира се със съдействието на самия градоначалник Приск. Тримонциум е изцяло опожарен, много от жителите му, според Амиан Марцелин наброяващи 100 хиляди души, са избити, а други са отведени в робство.
Напълно опожарен от готите, градът се свива в рамките на градските стени, а периферните квартали са изоставени, едва столетие по-късно възстановява старите си размери. Много от унищожените обществени сгради са въздигнати на ново, често с по-големи размери от първоначалните. В допълнение, на Хълма на минзухарите (Джендем тепе, Младежки хълм), както се споменава в тогавашните пътеписи, е била издигната баптистерия за покръстването на местните жители.
Точни сведения за разпространението на християнството в Пловдив през тази епоха не са запазени, а най-известните предположения са обект на спорове между световните историци. Известен е фактът около смъртта на 37 християни, обявени за мъченици на вярата, чиито празник се чества на 20 август. Те били граждани на Филипопол, макар и други градове на Тракия да претендират за тяхното жителство.
В последствие, след като император Константин I Велики (Flavius Valerius Aurelius Constantinus) наложил спазването на Миланския едикт на толерантността през 313 г., с който слага край на преследването на християните в империята, жителите на Тримонцуим решили да посветят църковна обител на него и на майка му Елена. Така храмът на мястото на екзекуцията останал през вековете до днес с името “Св. равноапостолни царе Константин и Елена”.
През 344 година в Пловдив се провежда conciliabulum на 76 епископи-отцепници от Сердикийския синодален събор. Събирането в Сердика (София) било свикано от императорите Констанс и Констанций II, за да се осигури църковен мир в двете части на Римската империя, но впоследствие срещата се разтуря поради разногласия. Епископите от изток не искали на събора да участват Атанасий I Велики (св. Атанас), патриарх Александрийски и Маркел, епископ на Анкира (Анкара) в Галатия, понеже били осъдени от източните синоди и низвергнати. Всъщност ставало дума за богословско противоречие, тъй като догматическите формули на църквата тъкмо по онова време се изработвали и на практика станал сериозен конфликт при изясняването им между епископите.
След разделянето на Римската империя в края на IV век, градът остава в пределите на Източната Римска империя (наричана в историческата наука Византия), чието владение е той през по-голямата част от следващото хилядолетие. В средата на VI век, при император Юстиниан I, са възстановени и надградени крепостните стени около Трихълмието, а в околностите на града са построени десетки спомагателни укрепления. През следващите десетилетия Тракия е многократно нападана от варварски племена (хуни, протобългари, авари и славяни), като през 584 г. самият Филипопол е подложен на неуспешна обсада от аварите.
В началото на VII век около града е изградена втора крепостна стена, която обхваща кварталите на изток и на юг от Трихълмието. По това време на Балканския полуостров масово навлизат многочислени славянски племена. Южно от Филипопол, чак до Тесалоники (Солун), се установяват драговитите, за които по-късно е създадена Драговитийска епископия в рамките на Филипополската епархия. Няма сведения славяните да нападат града, но се предполага, че славяни се заселват в него по мирен път.
Според източници от VII век Филипополската епархия обхваща епископии със седалище в Диоклецианопол (днешния Хисаря) и неидентифицираните все още селища Севастопол и Диоспол. Митрополитът е титулуван като "екзарх на Тракия Драговица". През VIII век филипополската митрополия включва още епископиите на Берое, Маркели, Литопросопос, Декастера и Леведос.
В края на VII век Филипопол се превръща във важен град за политиката на Константинопол на Балканите. През VIII век в областта на Пловдив са заселени много колонисти от земите на имперските провинции Армения и Сирия, чийто жители са привърженици на манихейството (дуалистична религия) и павликянството (християнско религиозно течение).
По време на походите на българския владетел Крум през 811-813 година са разрушени много градове в Тракия, заради което голяма част от населението на Филипопол изоставя града и се изселва на юг към планината Родопи и крайбрежието на Егея (Беломорието). През 836 година Пловдив е завладян от българският монарх Маламир и остава владение на Първата Българска империя до 970 година. Тогава е превзет от киевския княз Светослав I Игоревич, който разграбва града и избива 20 хиляди негови жители.
След оттеглянето на варяжките войски на Киевска Рус през следващата година, Филипопол отново е във владение на Източната Римска империя. Градът се възстановява бързо от погрома и отново в него са заселени павликяни и манихейци от Армения и Сирия. Пловдив дава една от основните тагми (легион) на император Василий II Багренородни (станал известен и като Булгароктонос, Българоубиец) в продължителните му войни срещу Първата българска империя.
В края на XI век градът е засегнат от въстанието (1084-1086) на пловдивчанина Травъл, доверен адютант на император Алексий I Комнин. Причина за бунта били пари. През 1081 императорът повел тежка война в Албания и Македония срещу норманския граф Робер Жискар-Лисицата. Легионът на Филипопол се включил в похода и дал значителни жертви в битката при Драч (Дуръс). През есента на следващата година обаче заплатите на войниците не били изплатени и заради това мнозина от тях дезертирали към родната си Тракия. Ядосаният император, връщайки се от Албания извикал за обяснение филипополските първенци Ксант и Кулеон. Те пристигнали в лагера му край Комотини и веднага били екзекутирани. Репресиите предизвикали бунта на пловдивчани, оглавен от местен човек наричан Травъл (Tραυλός, Пелтека), който дотогава бил оръженосец на императора. Заради размириците самият Алексий I пребивавал известно време в града, полагайки усилия за налагането на православното вероизповедание над местното население от павликянска конфе́сия (на латински: confessio, изпове́дание).
Когато през Тракия преминават Първият (1096) и Вторият кръстоносен поход (1149), в Пловдив се обособява Латински квартал (днешния Католически квартал/Евмолпия), заселен от търговци и занаятчии от Централна Европа. При Третия кръстоносен поход (1189-1192) градският гарнизон и много жители панически се разбягват и Пловдив е опустошен от хората на император Фридрих I Барбароса.
През следващите години Пловдив е засегнат от засилващата се политическа нестабилност в региона. През 1193 година, управителят на Филипополската тема Константин Ангел, велик дук на остров Крит и адмирал от имперската флота, се самопровъзгласил за василевс (βασιλεύς, император) след успехите си в битки срещу търновския цар Петър IV Асен. През 1196 година владетел на областта станал търновеца Иванко, като васал на Константинопол, а през 1198-1200 година той управлявал като васал на Втората Българска империя. През 1204 година Четвъртият кръстоносен поход превзема Константинопол и поставя началото на Латинската империя, а Филипопол става столица на васално херцогство.
През ранната пролет на 1205 година около тридесет рицари, сред които синът на херцога, също Рение, брата на херцога Жил, племеника Джеймс де Бондю и зетя Арш де Верли, напуснали Филипопол в опит да достигнат Константинопол на помощ на император Балдуин. Заловени са от войските на българския цар Калоян и екзекутирани. В последствие друг военен отряд от херцогството взима участие в битката при Адрианопол на 14 април 1205.
След победата си в тази битка, цар Калоян предприема поход из цяла Тракия, а през юни обсажда Пловдив. Херцог Рение избягал от града и се залостил в крепостта Естанемак (до Асеновград). Цар Калоян превзел Пловдив без особена съпротива, но го опустошил в гнева си. Обесва управителя архонта Алексий Аспиет и избива десетки хиляди жители, след което обсадил замъка Естанемак в продължение на 13 месеца, но без успех. Обсадата била отблъсната чак през юли 1206 г., след като на помощ на обсадените пристигнала армията на император Хенрих Фландърски предвождана лично от него.
Филипополското херцогство взема участие и в битката край Пловдив на 31 юли 1208 г. на страната на Латинската империя, която постига победа над българския цар Борил. В резултат на успеха херцогството е запазено. От 1208 до 1229 владетел на Филипопол е херцог Жерар дьо Стрьом, който през 20-те години на ХІІІ век вероятно е бил васален на Втората българска империя.
 |
| Герб на Филипополското херцогство |
Вероятно Филипополското херцогство престава да съществува през периода 1246-1260, когато земите му са постепенно завладени от никейския император Йоан III Дука Ватаци, син на генерал Василий Ватаци, дук на Тракия. През следващите 140 години Пловдив осем пъти преминава по мирен или военен начин във владение ту на Търновското царство, ту на Константинополската империя.
Филипопол е завладян от османците през 1371 година след битката при Марица или Черноменската битка (днес Орменио), село в близост до днешната българо-гръцко-турска граница в Тракия. Победителят в нея, бейлербег Лала Шахин, грък по произход, напреднал към града и жителите му, водени от митрополит Дамян, се предали доброволно. През 1410 г. пловдивският владика е екзекутиран в тогавашната църква "Св. Георги" по обвинение в неподчинение срещу претендента за султанския престол Муса Челеби. По това време бушуват междуособици между братята Сюлейман и Муса за бащиното наследство. Войници на Муса успяват да заловят в Пловдив княз Вук Лазаревич, който е съюзник на Сюлейман и поради това е обезглавен. Заедно с него е съсечен и митрополит Дамян. Предполага се, че храмът, в който бил убит владиката, е днешната арменска църква "Сурп Кеворк" ("Свети Георги"), която православните пловдивчани изоставят след смъртта на епископа.
Градът е тежко засегнат от Османското междуцарствие. Първоначално е във владение на Сюлейман Челеби, но през 1410 година е завзет от Муса Челеби, който разрушава крепостните стени, избива много от жителите, а други изселва. Три години по-късно е превзет от другия брат, Мехмед, станал в последствие султан, а малко по-късно е опустошен от набезите на четвъртия брат претендент за престола, Мустафа.
С разрушени укрепления и попаднал дълбоко във вътрешността на Османската империя при управлението на Мурад II, градът губи стратегическото си значение. Преименуван е на Филибе и става “хас” (лично владение на султана) на Румелийския еляет, поради което в средата на XV век започва мащабно преустройство на града. Назначеният от Мурад II местен управител, Хадим Шахабеддин (известен още и като Кула Шахин паша, предполага се от грузински произход), предприел мащабно строителство, благоустрояване и разширяване. По негово време са изградени прочутият Куршум хан и първият мост на река Марица. Близо до него бейлербеят Шахбедин паша основава голям имарет (благотворително здание, представляващо място, където се раздава безплатна храна на бедни хора), от който днес е запазена Имарет джамия. Западно от Трихълмието е изграден главният мюсюлмански храм Джумая джамия, северно от реката се обособява нов квартал, а между моста и Джумаята се оформя район с много нови страноприемници, тържища и работилници.
 |
| Амирдовлад Амасиаци |
В началото на XVI век на север от реката, тогавашният градоначалник Ибрахим паша, по произход грък от Епир, построява в новия квартал (Каршияка – Отвъдния бряг) големи конюшни за близо 800 коня и камили за нуждите на султанския двор.
През този период се извършва значителното мюсюлманско поселение в града, но въпреки това до края на XV век християнското присъствие остава доминиращо. Запазват се значителни гръцка, славянска, арменска и латинска общности. В града има трайно присъствие на венециански търговци и занаятчии от Дубровнишката република. През 1466 г. пловдивския митрополит Дионисий I Мъдрий е издигнат за Вселенски патриарх с поддръжката на Мара Бранкович, съпруга на Мурад II и дъщеря на владетеля на Смедеревското деспотство Георги Бранкович.
През XVI век в Пловдив се заселват голям брой сефарадски евреи, а през следващия XVII в. пристига компактна група арменци от Галатия. Предполага се през това време павликянската общност приемат католицизма и постепенно губи идентичността си смесвайки се с латинското население, останало от времето на Херцогството. В тази ранна епоха на Османската империя, градът дава няколко значими висши султански сановници, най-известни от които са Рум Мехмед паша (етнически грък) и Хафъз Ахмед паша (етнически славянин), достигнали до поста на велик везир на империята.
През следващото столетие Пловдив е благотворно повлиян от зараждащото се национално самосъзнание на християнските народи на Полуострова. Стремежите на гръцката и българската общности да достигнат модерността на Западна Европа възраждат града и го издигат до историческа значимост за Балканския полуостров.
Първата обществена прослойка с буржоазен характер, която се оформя в града, е гръцката. По този начин една част от християнското население на Филибе се разграничава от останалите народностни общности не само по етнически, но и по социален признак. За дълъг период от време до средата на XIX век гръцката общност представлява елита на градското общество, като провокира и стремеж за национална еманципация у останалите християни. Поради силната икономическа позиция на гърците в региона, Пловдив е под силно влияние на елинизма. Формиращата се през тези времена градска буржоазия е в тясно стопанско и търговско сътрудничество с гръцките богаташи от Константинопол, Тесалоники (Солун) и Смирна (Измир). Докъм средата на ХІХ век двубоят за обществено надмощие в Пловдив е между българи и гърци. В крайна сметка превес взимат българите и няколко значими събития бележат началото на тяхната доминация в хилядолетния град.
През 1850 българският богаташ Стоян Тодорович-Чалъка (Чалъкоглу, Чалъков) построява сграда за модерно българско училище, ръководено от Найден Беров Хаджиберович в противовес на съществуващото Централно гръцко училище (от 1780 година), под попечителството на Антим Ксантос и митрополит Хрисант. Българското училище, за разлика от претенциозното гръцко, приемало ученици от всички социални слоеве и от всички краища на Горна Тракия. Наричало се Епархийско главно училище "Св. Св. Кирил и Методий" и много бързо се превърнало в идеологически център на българското национално съзнание. В него през 1851 започва честването на днешния общославянски празник на братята Константин (Кирил) и Методий от Солун, автори на първата славянска азбука и провъзгласени за Съпокровители на Европа от папа Йоан Павел II през 1980 година.
 |
| Христо Гр. Данов |
Голямо надмощие българите печелят и в борбата си за религиозна самостоятелност, без опеката и вмешателството на Константинополската патриаршия. През 1857 година за митрополит на Пловдив е определен Паисий, владика на Смирна (Измир), по произход албанец от Янина, Епир. Той положил големи усилия да смекчи конфликта в града между българи и гърци, като се стремял към равноправие между тях в църковните им обреди. На 25 декември 1859 г. митрополит Паисий и отец Златан, главен свещеник на храма "Света Богородица", отслужили литургия на църковнославянски език, вместо по регламент на гръцки. На 25 февруари 1861 г. вселенският патриарх сваля Паисий от длъжност и предлага на султанското правителство да бъде заточен в Атон. В отговор, на 12 март същата година, пловдивските българи обявили отделянето на своята епархията от Патриаршията. Така в Пловдив до 1906 г. съществували две православни митрополии – гръцка и българска. Първата била при старата митрополитска църква “Света Марина” под водачеството на Константинополската патриаршия, а втората, българската била при църквата "Света Богородица" към Българската eкзархия (от 1870) със седалище Константинопол.
 |
| Монсеньор Канова |
През 1875 в града е отворено училището "Зарифия" (Ζαρίφειος Σχολή Φιλιππουπόλεως) по инициатива на Тракийския комитет за гръцко образование и с финансовата помощ на константинополския банкер Йорго Зарифи (Георгиус Зарифис, Γεώργιος Ζαρίφης). То просъществувало до 1906 г. и за известен период (1895-1898) в него преподавал прочутият лингвист и палеограф Григор Вернардакис (Γρηγόριος Ν. Βερναρδάκης). Възпитаници на школото са били професорите, археологът Христос Цундас и историкът Козма Апостолидис, и Димитриос Маниатис, бъдещ вселенски патриарх Фотий II. Продължител на традициите на Зарифията станало училището на Григорий Григориевич Маразли (или Марашлия), филантроп и кмет на град Одеса (Руската империя), чийто род се преселил там през 1803 г. от пловдивския квартал Мараша.
 |
| "Свети Августин", след 1910 |
През същата година, когато се открива колежа "Свети Августин", правителството (Директорат) на Източна Румелия взима принципно решение за създаване на висше училище в "Главния град" (Пловдив). С инициативата на министрите (директорите) на народното просвещение Константин Величков, на правосъдието Стефан Бобчев и на финансите Михаил Маджаров е разработен проект за устройствен правилник на университет, който да подготвя висши административни служители и финансисти. Подготвени били учебни програми, поканени са преподаватели от чужбина, предвидено било откриването да стане на 1 октомври 1885 година, но настъпилите политически събития през септември същата година осуетили осъществяването на идеята. Вместо това в Пловдив през 1909 г. бил открит Учителски институт и едва през 30-те години на ХХ век отново се възродила идеята за откриване на университет, музикално училище и симфоничен оркестър на града.
На 31 юли 1945 г. правителството на България открива Държавен университет в Пловдив с два факултета: аграрен и медицински, но десет години по-късно той се разпада на две самостоятелни висши училища - Медицинска академия и Аграрен университет. Междувременно, през 1953, е поставено началото на Висш институт за хранителната промишленост. На 1 юли 1961 г. се открива открива съвременния Пловдивски държавен университет (Plovdiv State University).
Първият модерен театър на Пловдив е открит на 24 март 1881 година в специлно построения за целта салон на хотел "Люксембург", собственост на французите Босси и Брюн. Раполагал с 300 места, 17 ложи, разположени подковообразно на нивото на сцената, а на външната стена на парапета пред всяка ложа били поставени мраморни бюстове на Софокъл, Еврипид, Шекспир, Гьоте, Шилер, Корней и Расин. Театър "Люксембург" имал широк вестибюл, коридор, гардероб за публиката, гардероб и пушалня за ложата, и гримьорни за артистите. Първата постановка на неговата сцена била Шилеровата пиеса "Луиза Милер", представена от пътуваща трупа артисти от Тесалоники (Солун). През 1913 година голям пожар унишожава сградата и театър затваря.
Трима швейцарци Рудолф Фрик, Фридрих Сулцер и Кристиан Август Бомонти построяват първата пивоварна на Пловдив през периода 1879-1881. Започнали със скромно производство в квартала Тепеалтъ (Света Петка) след което закупили голям терен за фабрика в покрайнините. Легендата разказва, че Фрик и Сулцер избрали мястото, за което се смята, че е изчезналият осми хълм на града и от него бликала чиста изворна вода, която била от полза за варенето на бирата. Мястото някога го наричали Петрица, но станало известно като Каменица защото било каменисто. Така произлиза и името на пивоварната - през 1883 г. в Пловдив е регистрирано събирателното дружество "Фрикъ и Сулцеръ Пивоварница Каменица".
Две опустошителни бедствия - голямо земетресение през 1818 и пожар през 1846 – бележат ХIX век и променят значително градския архитектурен пейзаж. Старото градско хранилище-библиотека, съдържащо голям архив още от Средновековието, е унищожено на 16 януари 1878 от пожар при влизането в града на руските кавалеристи на капитан Бураго. По време на Руско-турската война (1877-1878) Пловдив е окървавен от напускащите го османци, които избиват 123 българи на Коматевско поле.
 |
| Герб на Източна Румелия |
През 1885 година в Пловдив е извършен безкръвен преврат в резултат на което със съгласието на Европа и султана, князът на Българското княжество поема управлението на Източна Румелия като неин генерал-губернатор. Датата на това събитие, 6 септември се чества днес като празник на града и национален празник на България, Ден на Съединението.
 |
| Герб на генерал-губернатора от Сакскобурската династия (1887-1908) |
През 1892 Пловдив е домакин на Първото българско изложение с чуждестранно участие, което се превръща в редовно събитие, а днес е Международен панаир (Plovdiv International Fair).
През следващите години продължава индустриализацията на града — построена е нова фабрика за сапуни и други химикали (1893), създадена е първата голяма мебелна фабрика, както и предприятия за производство на парфюмерия (1895) и тухли (1897), захарна фабрика (1911), а тютюнопроизводството в града давало 1/3 от външната търговия на българската държава. През 1904 година голям пожар унищожил много работилници в стария занаятчийския квартал Капана, сякаш символично да покаже прехода от манифактура към индустрия в града.
В този период продължила тенденцията за изселване на мюсюлманското население от града, а през 1906 година избухнали българо-гръцки размирици, при които са дадени жертви от двете страни. През следващите години църквите на Константинополската патриаршия са присвоени от Българската екзархия, а голяма част от гръцката диаспора се изселва от Пловдив и сателитния му град Стенимахос (Станимака, Асеновград). В навечерието на Балканските войни населението наближава 50 хиляди "становници", като най-бързо нараства делът на българите и на циганите (от 0,5% през 1885 до 7% през 1910 година). Ново предградие възниква през 1889, когато общинските власти, заради епидемия от шарка решават да се изселят пръснатите из целия града цигански катуни в специално създадено "циганско селище" на 2 километра източно от Пловдив. Първоначално то е наречено "Новото село", но впоследствие е именувано Столипиново, на руския генерал Аркадий Столипин.
Бързото нарастване на населението силно затруднило градските власти в поддържането на основни публични услуги. През 1927 година започнала електрификацията на града, но през следващата 1928 той е тежко засегнат от Чирпанското земетресение, като една трета от сградите са напълно сринати. До средата на ХХ век е разрушена голяма част от стария османски център (т.нар.Чаршия), включително една от най-емблематичните му постройки – прочутия Куршум хан. През този период започва постепенното овладяване на пловдивските хълмове за нуждите на урбанизацията — Хълма с Часовниковата кула (Сахат тепе, Данов хълм), Хълма на изворите (Бунарджик) и Хълма на духовете (Джендем тепе, Младежки хълм, 307 м надм. вис.). През 1995 те са обявени за природно защитени територии, а същевременно Трихълмието получава статут на резерват в списъка на обектите на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
 |
| Димитър Кудоглу |
 |
| Дом на благотворителността и народното здраве |
На 9 март 1943 година 1500 пловдивски граждани от еврейски произход били събрани в двора на старото Еврейско училище (сега гимназия "Дружба") в Мараша. Подготвяло се изпращането им в нацистките концетрационни лагери в Централна Европа, тъй като по онова време Царство България е в съюзни отношения с Хитлеристка Германия. Пловдивският митрополит Кирил енергично протестирал и с подкрепата на пловдивската общественост предотвратил депортацията на съгражданите си, за което по-късно е провъзгласен за Праведник на света от израелския мемориален институт "Яд Вашем".
Според преброяването от 1946 г. Пловдив имал 117 563 жители и бил втори по-големина град в България след столицата София (487 000 жители).
През втората половина на ХХ век градът се разраства и развива, но няма собствени тежест и значение в хомогенизираната комунистическа държава в България. Същевременно вековните му културни традиции отреждат мястото му на крепост срещу тоталитарния режим (1947-1991). В Пловдив е най-големият работнически бунт (4-5 май 1953) срещу установените от комунистите условия за труд. Потушен е жестоко след кръвопролитие, официално се твърди за 9 убити работника, но има съмнения и за повече, стотици други са пребити и арестувани по заповед на местния партиен вожд, Иван Пръмов.
В противовес на държавната идеологическа доктрина, градът става център на артистичната съпротива с т.нар. пловдивска бохема от 60-те и 70-те години на миналия век. Срещу комунистическата власт Пловдив се съпротивлява със своите емблематични личности – поетите Петър Манолов и Добромир Тонев, свещеника Димитър Амбарев, музикантите Сашо Сладура, Милчо Левиев, Огнян Видев и Личо Стоунса, художниците Лавренов, Ди Киро, Георги Божилов-Слона, Енчо Пиронков, Йоан Левиев, Колю Витковски, Христо Стефанов, Кольо Карамфилов, театралите професор Азарян, Иван Андонов и Радко Дишлиев, икономиста Асен Христофоров.
При апостолическото поклонничество на папа Йоан Павел II в Пловдив (26 май 2002) за блажени са провъзгласени трима пловдивски свещеници, отец Камен Вичев, Йосиф (отец Павел) Джиджов и Роберт-Матей (отец Йосафат) Шишков, които са били екзекутирани от комунистическия режим през есента на 1952 година.
В периода 1960-1986 Пловдив се превръща в огромен за размерите на страната си икономически център. Построени са големи индустриални предприятия - за металургия на оловни и цинкови концентрати, за подемна техника, авиационен завод, за музикални инструменти, голяма текстилна фабрика, заводи за обувки и дрехи. Градът става център на
През този период започва стремителното разкриване на археологическите богатства на Пловдив. За близо 40 години последователно са реставрирани, напълно или частично – античен стадион, театър (открит на 18 октомври 1981), одеон, голяма и малка раннохристиянски базилики (1988-1989). Изцяло е консервирано Трихълмието и е превърнато в основна туристическа дестинация за града.
Днес Пло̀вдив е вторият по големина град на България, намиращ се в западната част на Горна Тракия, на двата бряга на река Марица. Застроен е в подножията на седем сиенитни хълма, поради което често е наричан "Града на хълмовете" или "Под тепетата". Пловдив е административна столица на Област Пловдив, Община Пловдив-Град (City of Plovdiv), Община Марица, Община Родопи и център на Тракия икономическа зона (ТИЗ), обединяваща шестте индустриални района в околностите му.
По статистически данни на българската държава (от 2015), населението на метрополния регион на Пловдив с трите си общини (т.нар. Голям Пловдив) наброява 406 607 жители, от които 341 567 са в Пловдив-Град (City of Plovdiv). Същевременно Тракия икономическа зона приобщава към живота на Пловдив населението на близките общини Асеновград, Раковски, Хисаря, Стамболийски, Куклен и Садово.
 |
| Снимка на зима в нощен Пловдив (автор Стоян Стоянов) печели конкурса "Светът отвисоко" на National Geographic за 2015 |
No comments:
Post a Comment