Времето минава. Нижат се мач след мач, минават сезони, трупат се години. Сега отборчето ни играе впечатляващо за стандартите ни от последните 20 години, момчетата се стараят, бият се, раздават се, борят се. Школата си работи, печелим на всякакви фронтове, даваме национални състезатели...И какво от това? Нямаме си стадион и още по-лошо - няма изгледи скоро да го имаме. Публиката прави каквото може, организира кампания, събраха се фенове и средства за разчистване бурените на Строежа. Обаче времето минава!
Колкото и хубаво да играе отборът, каквито и зрелища да спретва публиката, няма ли стадион - наш, роден, с трибуни, със сектори, с дух и магия - нищо не става. Бурени и ръжда обгръщат този клуб ден след ден. Пловдивчани вече дори не могат да се израдват напълно, даже и след победи като тази последната ни в Стара Загора. Нагарча всичко. Какво е футболен успех, ако няма къде да го отпразнуваш? Каква стойност има едно спортно постижение, ако не можеш да го споделиш пред десетки хиляди "от нашите"?
Времето минава. Можеш да стискаш зъби и да чакаш. Може да бълваш думи за успокоение и да вярваш сляпо. Да стиснеш времето, да го спреш, не можеш. Времето минава.
Всяка стара снимка с пълните трибуни на "Колежа" носи болка. Кога пак ще видим домът си накипрен, екзалтиран, целият в агитка, надъхана да взриви небето тракийско? Улиците на "Каменица" в събота следобед, кръстовището на "Богомил" и "Варшава" след мач? Толкова много липсват, без тях животът с Ботев Пловдив е само на хартия, разни цифри важни единствено за статистиката на журналята. Тишината на "Източен" 10 е по-болезнена от всякакво безмълвие след загуба. Убийствена тишина...
Времето минава, тъгата остава. Без "Колежа" няма Ботев Пловдив!
No comments:
Post a Comment