Голямата, преобладаващата част от обвиненията в черно и бяло отправяни към Ботев Пловдив за периода на Народната република са неоснователни и базирани на невежеството. Непознаването на историята, на обществено-политическите процеси и особеностите на събитията обаче не оправдава съзнателното изопачаване. В стремеж да обосноват конюнктурните си претенции, апологетите на анти-ботевизма залагат на повърхностните асоциации и на фриволните съждения, загърбвайки "свободната от ценности" (по Макс Вебер) чиста мисъл. Разбира се, това се обуславя от два коренно различни подхода към научното знание, два типа мислене, цивилизационни схващания и манталитет, съгласно моралните и интелектуални качества на отделната личност и предопределящи нейния свободен избор на съждение.
В самото начало е нужно да се отбележи какво заварва времеразделната дата "9 ІХ 1944" в спортен Пловдив, а именно съществуването на дузина дружества, обособени на граждански (самостоятелни) и федеративен (т.е. имали са присъединени под-тимове) признак – Шипка, СГК (обединението на Сокол и Генерал Колев), Марица, Спортклуб, Ботев, Левски, Железничарски спортен клуб (ЖСК), Алтай, Хоментмен, Бар Кохба, Парчевич, Напредък, Кубрат и Княз Симеон Търновски. Само за по-малко от десетилетие картината коренно се променя с унищожаването на свободния живот и традициите в спорта, заместени от насаден модел на централизирано тоталитарно управление.
Смяната на политическата система в България след септември`1944 и налагането на диктаторски режим по източен образец оказва влияние върху развитието на спорта като цяло и в частност на футбола в България. Обратно на декларираните лозунги за осигуряване на модерни условия за развитие и за бъдещи бляскави успехи, основен принцип на управление става командно-административното вмешателство. Това предпоставя липсата на свободна гражданска инициатива в спортната дейност и вътрешноклубните дела.
Редицата обединения в които влиза СК Ботевъ с различни по мащаб клубове не е единствен по рода си случай, а е част от един продължителен общонационален процес, органически вписващ се в особеностите на времето. Процес, който има своята причинно-следствена предпоставка и не представлява нищо повече от поредица решения, приемани и осъществявани от тесен кръг обществено-партийни функционери. Водещо основание е било налагането върху спортния живот на комунистическата догма с нейната идеологемата, че добри са само онези, които имат пролетарски произход, а лошите са онези с буржоазен или не-работническо-селски корен. Към втората група са причислявани всички по-изявени (до 1944) граждански клубове (софийските Славия, Фортуна и Спортклуб, тимовете Левски от София, Пловдив и Русе, варненския Владислав, плевенския Белите орли, пловдивския Ботев, Черноморец от Бургас и др.), малцинствените (Бар Кохба, Акоах, Хоментмен, Шант, Парчевич, Алтай и др.) и близките до Двореца казионни тимове (АС`23, Княз Кирил, ФК`13). Съответно към тях са насочени основните усилия за подчиняването им на новата власт и приобщаването към "прогресивното работническо движение".
На 27 декември 1944, ръководителите на Ботев Пловдив на своя сбирка, проведена в двора на черквата "Света Троица" в Кичук Париж, се съгласяват на предложеното им обединение от СК Шипка, воден по онова време от "силния на деня" Величко Георгиев, комендант на града тогава и по-сетне генерал-лейтенант от МВР. Така е изпълнено едно от указанията на комунистическата власт за овладяване на старите буржоазни организации. Футболната секция на Обединен народен спортен клуб "Шипка-Ботев" се ръководи от Стою Сеизов (председател), Тодор Чучев и Атанас Говедаров-Заека, треньори са бившите футболисти от двата отбора – Симеон Павлов и Никола Щерев-Старика.
Две години по-късно (на 29 май 1947) административно е прикрепен и профсъюзният отбор на пловдивските тютюноработници ("Стефан Кираджиев") заедно с туристическа секция "Руен" от Кичук Париж. От 18 септември 1947 новият СК Ботев (Шипка отпада от името поради неуспех да се наложи като притурка към най-популярното дружество в града) започва съвместна организационна и спортно-състезателна дейност с военнослужещите от Пловдивския гарнизон. Така за кратко време властта успява да вкара в политическата си доктрина стария клуб, като същевременно се възползва от изградената спортна база и общонационалната му известност и значимост. Именно последните два фактора спасяват БПФК от претопяване – съдба, сполетяла другите два елитни клуба в града Левски и Спортклуб.
Подобни "обединения", "сливания" и реорганизации са осъществени при почти всички стари отбори в страната. Славните Тича и Владислав са заличени след безпринципното им обединение в ТВ`45 (все едно да събереш Арсенал и Тотнъм, Реал и Атлетико, Селтик и Рейнджърс), софийските ФК`13 и Раковски се сливат под името "Раковски-ФК", а впоследствие (преминавайки към Министерството на вътрешните работи и по идея на министър Антон Югов), отборът се преименува на "Спартак". През 1945 г. столичната Славия е подчинена на доктрината със събиране в едно с "България" и "Бежанец", а Левски София се прелегитимира чрез обединение с Пощенския СК под опеката на министър Цола Драгойчева.
В Пловдив, освен Шипка-Ботев, другото емблематично обединение е това на Спортклуб (отбор на гръцкото малцинство) с Парчевич (отбора на католиците) в СП`45, по-късно преименуван на Славия и дообезличен от събиране с работническия "Петър Ченгелов" в Славия-Ченгелов. Другият могъщ пловдивски тим Левски Пловдив (създаден през 1928 от Тракийска слава и Бенковски-Победа`25) е слят с новообразувания клуб Септември при МВР-Пловдив и на тази основа след години се ражда дружеството Спартак, допълнено от отломки на някогашната Шипка от Кичук Париж. Много изследователи твърдят с увереност, че този Левски всъщност бил по-стар клуб от Ботев Пловдив, но го бъркат с формирания през 1911 от отец Карагьозов тим, играещ в сини и бели цветове. По-сетнешният пловдивски отбор, кръстен на Апостола се появява в края на 20-те и играе в бяло и черно. Не е оставен непокътнат и отбора на Каршияка – Марица е обединен със Стефан Караджа и приема за кратко името Спартак, после променено на Текстилец...
Покрай тези обединения вървят и открити репресии срещу несъгласните с новата политика клубни деятели и състезатели. В нарочни събрания и публични инициативи от организираното спортно движение са изключвани старите буржоазни елементи, като същевременно новата власт стимулира в дружествата издигането на кадри, имащи високи позиции в партийните и държавни структури. Основанието за тези действия е било елементарно – подобни свързвания и окрупнявания са били възприемани като следване на съветския образец. На практика това са прояви, легитимиращи физкултурните организации пред комунистическата власт и даващи им право да продължават съществувание при новия режим. По указание на централното спортно ръководство в цяла България се преминава към формирането на т.нар. "доброволни спортни организации" (ДСО), които да заменят самостоятелните спортни дружества. Така в Пловдив са създадени шест ДСО-та, които се формират по ведомствен и професионален принцип. Това са: Динамо, Академик, Енергия (по-късно преименуван на Торпедо), Червено знаме, Текстилец и Строител. Само към военните не се изгражда ДСО, но пък те си запазват извънредното право да участват със свои представители във всички спортни прояви и първенства. Тази вратичка скоро е използвана от ръководство на Ботев Пловдив за обезпечаване бъдещото развитие на клуба и като противовес на уредилите се вече с казионно покровителство отбори.
Новото реорганизиране донася схемата, върху която се крепи през цялото си съществуване високоразвитият спорт в социалистическия блок и станала негова отличителна черта – ведомствени дружества под шапката на министерства и стопански предприятия, с влиятелни ръководители в партийната и държавна йерархия. Лансираните след 1990 г. твърдения, че едва ли не имало дисидентстващи клубове, които успявали да избегнат схемата и да се състезават без номенклатурна протекция са нагли спекулации и фолклорни митологеми, целящи единствено да оправдаят слабите резултати на някои клубове през 45-те години на комунистически режим.
Прословут е случаят от сезон 1939/40, когато Ботев Пловдив е административно наказан от Пловдивската спортна общност (ПСО) с отстраняване от надпреварата за държавно първенство. Клубът бива набеден в своеволие, веднъж заради подадена контестация до централата в София относно нередовни играчи в тима на Хасково при победата с 3:2 в 1/8-финала за влизане в Националната футболна дивизия, и втори път заради съгласието да се промени мястото на двубоя. От Хасково били уведомили БНФС, че поради липса на финанси не можели да поемат разходите на гостуващ отбор (както е по регламент) и нямали нищо против мачът да се състои в Пловдив, на което се и съгласили от Ботев. Самата централна футболна комисия (ЦФК) изразила становище, че наказанието от ПСО е неправомерно и следва да бъде отменено, защото Ботев няма вина за безредието в първенството. Същевременно ръководството на клуба, начело с майор Гиков решава да даде под съд шефовете на Пловдивската спортна област, считайки, че така те са нанесли обида на клуба. Авторитетът на офицерската каста явно изиграва роля, защото наказанието набързо е отменено. Още при първия си мач, на 18 март 1940 Ботев побеждава фаворизирания от вестниците тим на Шипка с 1:0 при обилен снеговалеж и пред погледа на секретаря на ПСО, основен интригант в случая, г-н Менков (той в последствие влиза в ръководството на СГК, възникнал от обединението на Сокол и Генерал Колев). На трибуните присъствали 1000 зрители, останали доволни, че въпреки дългия период без играни мачове (и служебни загуби), "жълточерните" са добре подготвени. В последствие СК Ботевъ, заедно със съименника си от София успява да се добере до квотата за участие в най-висшия състезателен форум на Царството.
Заслуга на българското офицерство е и откъсването на СК Ботевъ от казионната структура Бранникъ в началото на 40-те години. Този акт неумишлено се явява после, в края на 40-те, като спасителен пояс за дружеството, та да не бъде затрито с обвинения, че е "фашистко" и свързано със стария режим. Подобно нещо се случва на другия футболен колос, пловдивския Левски, считан за "чорбаджийски" от болшевиките. Браническата организация, като всяка тоталитарна креатура се стремяла да обхване под крилото си всички значими граждански формации в Царството и като такава успява да придърпа към себе си водещите спортни формации на Пловдив. През 1942 честванията на 30-годишния юбилей на СК Ботевъ минават под патронажа и със солидната финансова помощ на Бранникъ, но със застъпничеството на началника на Пловдивския гарнизон генерал-лейтенант Иван Марков, командващ на 2-а армия, клубът излиза от колективното членство (като участник в Българската национална спортна федерация (БНСФ), която влиза в Бранникъ) и пряката опека на държавната власт.
За сезон 1948/1949 година се извършва крупна реорганизация в структурата на провеждане на футболните надпревари като се премахва системата на елиминации за определянето на шампиона. Създадена е елитна лига под името "А" Републиканска футболна група, но в нея не попада Ботев Пловдив и той започва да се състезава в една от петте второразредни дивизии. Жълточерният отбор печели надпреварата в Южната зонова дивизия и придобива право да участва в турнира на зоновите първенци за място в елита. БПФК се класира трети и след две победи в допълнителните квалификации срещу Бдин (Бенковски Видин) извоюва правото да играе в А-група от следващия сезон.
Друг минус от клубния живот под крилото на военните в онези години е постоянното текучество на кадри. Футболният отбор основно е попълван от военнослужещи в гарнизон Пловдив, младежи, които след приключване на войнската си повинност напускат и редиците на пловдивския Спортен клуб на Народната армия (СКНА). Постоянните промени в тимовия лист водят до нестабилни игри и посредствено състезантелно равнище на отбора. Тази трудност частично е преодоляна с възстановяването на клубната ДЮШ (и много скоро децата завоюват шампионска титла през 1959), но пък остава проблемът с отглеждането и култивирането на завършени футболисти за ЦСКА – големия "брат" от столицата.
Справедливостта изисква да се признаят и дивидентите, които носи опеката на Втора армия (с щаб в Пловдив) за футболния клуб. Благодарение на правото да ползващ войници за свои футболисти през тима минава плеяда известни играчи, макар и в младежка възраст, които дават съществен принос за изграждане силата и авторитета на БПФК. Във военизирания си период 1947-1962 отборът приема от цялата страна по различно време такива имена като Косю Енчев (от Дряново), Никола Ковачев-Тулата (от Благоевград), Иван Вуцов (от Габрово), Райно Панайотов (от Бургас), Райко Стойнов (от Пазарджик), Димитър Йорданов-Кукуша, Христо Илиев-Патрата, Сашо Костов, Димо Печеников, Георги Аспарухов-Гунди, Георги Харалампиев-Ампе, Стоичко Пешев, Виден Апостолов, Димитър Костадинов-Мики (от София).
С помощта на командването на Втора армия и проектантската организация при министерството на отбраната, Ботев Пловдив се сдобива с нов, модерен за времето си, стадион на мястото на бившото парк-игрище "Свети Августин", изградено след 1923 (и тържествено открито на 5 април 1925) за нуждите на едноименния католически колеж. Строителните дейности започнали на 21 юли 1959, а на 16 септември с.г. на строежа са разположени военно-инженерни части с тежкотоварна военна техника под командването на генерал-майор Стоянов. На 14 май 1961 заместник военният министър, генерал Добри Джуров прерязва лентата на Стадиона на Народната войска "Христо Ботев", както е било официалното наименование тогава.
Ботев Пловдив излиза от опеката на армията за кратко (1963-1968) и намира спомосъществуватели първо от профсъюзите, а после от индустриалния гигант Комбинат за цветни метали (КЦМ). Именно тогава е записан и най-големия успех шампион на страната за 1967 година. Броени месеци след това знаменито събитие, изненадващо идва ново прехвърляне на БПФК към военните. Както и при предишното крупно реорганизиране на спорта от края на 40-те, така и сега това не е изолиран случай, а част от широко мащабен процес под контрола на властта. В резултат започва окрупняване на спортните организации и преподчиняването им на различни ведомства и стопанства. Набързо, в рамките на 2-3 сезона се формират няколко гигантски организации – ДФС Левски-Спартак (от Левски, Спартак и Кремиковци), ЖСК-Славия (от Славия и Локомотив София), ЦСКА поглъща Септември София, а във Варна се прави ЖСК-Спартак от местните Локомотив и Спартак, сливенските Млада гвардия и Хаджи Димитър се унифицират в АФД Сливен. В Пловдив окрупняването става след конкретното предложение на градския "общественик-функционер" Методи Тенев (известен симпатизант на Локомотив) – пловдивският гигант да се образува от Ботев, Спартак и Академик с обосновка за "хомогенно общоградско сдружение, развиващо всички олимпийски спортове". Новата организация се създава на 25 юли 1967 г., а в последствие минава под патронажа на министерството на отбраната през 1972 и се нарича Армейско физкултурно дружество (АФД) Тракия. Дружеството приема жълто и черно за цветове, а на емблемата му гордо стои "1912", годината на Ботев Пловдив, въпреки, че навсякъде го датират от 1967. Подробности в историята!
Антиботевизмът години наред изопачава фактите около това обединение и се опитва да го пробута като нагледно доказателство за "вероломния", "комунистически" манталитет на клуба от Колежа – един вид как "лошите Ботев" мръснишки затрили "симпатичния" Спартак. И заслепени в омразата си, комплексирани, те изпадат в жалко противоречие. Тези същите, които се пишат за върли антикомунисти и обругават БПФК заради въобразена червена протекция, същевременно леят крокодилски сълзи за тима на "народната милиция" и раздухват как Ботев се бил възползвал някога от услугите на властта за да присвои силата и базата на Спартак. В наглите си твърдения обаче пропускат нарочно да упоменат факта, че към датата на обединение БПФК е бил с ранг шампион на страната, а Спартак е отбор от средата на таблицата, борещ се да не изпадне. Другата съпоставка, която се избягва да се казва, защото изцяло не е в полза на антиботевизма, е по отношение на базата, фенска и материална. Спартак никога не е имал многобройната публика на Ботев, никога дори не е бил популярен колкото третия по сила тим в града – Локомотив, а материалната му база е изцяло придобита по административен ред. Нещо повече, стадиона на Спартак (сегашния стад "Тодор Диев") е същият, който е отнет от БПФК през 1949 и който е изграден от ботевистите през 20-те години на ХХ век. Чисто материалните и спортно-технически "облаги" за Ботев Пловдив от АФД-то се измерват с придобиването на базата в Кичук Париж и привличането в отбора на синьо-белите "гладиатори" Христо Дишков и Тобия Момин.
На същите лицемери трябва да им се напомня и за заповедта на министър-председателя Васил Коларов от 21 септември 1949 г. за изпълнение на Решение 8124/А/49 на ЦК на БКП, където дословно се казва: "Да се закрият съдебно като юридически лица следните спортни клубове и обединения: ПСК "Левски" - София, "Ботев" при ДНВ - Пловдив, ДНВ-Варна. Горните се закриват окончателно и безусловно". Последните думи дори са написани с главни букви...Подробности в историята.
Вторият военизиран период е от 1972 до 1984 година. Ботев остава "на книга" да се нарича АФД Тракия до 1985, а след това и ФК Тракия до падането на режима през 1989. Значимото постижение, оставащо някак си в сянката на постигнатите резултати за този период, е развитието на клубната ДЮШ, превръщането й в една от най-добрите в България и дала редица именити футболисти – Спас Джевизов, Петър Зехтински, Александър Иванов, Атанас Маринов, Митко Аргиров, Костадин Костадинов, Георги Славков-Бенкс, Атанас Гаръбски, Славчо Хорозов, Ивайло Стойнов, Румен Байрев, Димитър Младенов, Марин Бакалов, Тодор Зайцев, Христо Коилов, Ясен Петров. Това е основата върху която клубът гради своите енигматични стойности от края на 70-те, 80-те, та чак до началото на 90-те. През упоменатия период БПФК е постоянен участник в европейските клубни турнири, нещо непостигано нито преди, нито след това.
Раздялата на БПФК с Втора армия в средата на 80-те се обуславя от охладнелите отношения на военните към спорта и незаинтерисоваността им вече да си преписват заслуги за неговите успехи. Причината се крие в трудностите, които войската изпитва при увеличаващата се икономическа тежест от стопанския колапс на плановата социаилистическа икономика. През този период в страната започва финансова и стопанска стегнация, което неминуемо рефлектира и върху способностите за ведомствена издръжка. Връзката с воените се прекъсва също толкова изневиделица както се и ражда в края на 60-те. Завършва и с леко скандален отенък, стига се даже до съд за клубната легенда Чико, набеден, че спазарил някакъв мач на Шумен в Б-група.
През сезон 1983/1984 казионните колоси Левски и ЦСКА водят епична битка в шампионата. Три мача преди финала Левски гостува на БПФК и се очаква резонно да бъде победен, така както това е ставало в последните 10-11 години в Пловдив и по този начин ЦСКА да има предимство преди директният сблъсък на грандовете в последния кръг на шампионата. Двубоят обаче завършва наравно 2:2 и подхранва слуховете за договорка между про-левскарски настроения Чико (тогавашен треньор на БПФК) и вождовете от Подуяне. Съмненията се подклаждат и от конфузното поведение на "канарчетата" - никаква радост след попадението на Атанас Пашев за 3:2. Голът е отменен уж заради засада, а според мнозина за да се запази договорката между двата тима. В последния кръг Левски бие ЦСКА и става шампион, а Чико е извикан в София да дава обяснения пред военното началство защо не е бил победен Левски в Пловдив. Мълвата говори, че Чико се изрепчил с контрата "А вие що не ги бихте?", което му коства изгонване от поста. Броени години след това, червените полковници не пропускат да си отмъстят за проявеното своеволие – прокуденият чак в Шумен за треньор, Чико е съден по обвинение, че бил уредил мач на отбора си в Б-група. До присъда не се стига, но остава унижението една легенда на българския футбол да търка наровете в следствения арест...
No comments:
Post a Comment