На Христола глупостите

Покрай епичната вече битка на ботевистите (за едната чест) напоследък зачестиха нападките към работещите в клуба от "Колежа". Далеч съм от мисълта да ставам техен обществен защитник и да оправдавам работата им за Христоловото предприятие, но достойнството изисква да се признаят някои, меко казано, особености в настоящия клубен живот на булевард "Източен" 10.

Бекяров, Боби, Савата, Стефчо Италианчето, това са половината от работещите в структурата на ПФК Ботев 1912 АД, фирмата-собственик на най-стария футболен клуб в България. Някои ги наричат "слуги на Селяка", други пък не им обръщат никакво внимание, знаейки, че са единствено марионетки в цирка на Димитър Георгиев Христолов (Селския). E, има и такива, които сляпо вярват, че нещо положително може и да се случи с тези кадри. Така или иначе това са си най-обикновени служители на заплата и ако не са те, други ще са на тяхното място. В олигофренясалата ни държавица все ще се намери кой да го играе "човек на шефа", а пък за пари всеки втори загубеняк в Чалгария ще даде и сестра си.

Цитираните имена са по-скоро герои от онзи филм с репликата "Не стреляйте в пианиста, той толкова си може", а не честолюбиви професионалисти от които да изискаш максимум себераздаване в преследване на високо поставени цели. Службата при Христолов отговаря само на една единствена амбиция – "папкай и слушкай", а ако имаш претенции за нещо повече просто напускаш.

И така да се говори за качество на работа в аматьорско дружество като това на Христолов е повече от наивно. Посредственост лъха от всяко действие в ПФК Ботев 1912 АД, а непукизмът и неангажираността към традициите (задължаващи) са направо престъпни. Самият собственик има интелект колкото да разпознава хумора в скечовете на Слави Трифонов, а уменията му да работи ефективно стигат само да си придава чат-пат фасон на невинна жертва, многострадалец за благото на Пловдив. Няма как този индивид да носи със себе си друго освен посредственост с която мери и чуждите способности. Човек оценя и разбира само онова, което е единосъщностно със самия него. Присъдата спрямо Христолов може на някой да му звучи пресилена, но ако се вземат само сухите факти от резултатите по времето на неговото управление няма как да се даде друга оценка. За близо десетилетие под ръководство му отборът изпадна 2 пъти от елита, записа катастрофални резултати (13 поредни загуби през 2001 е най-черния епизод в цялата история) и не е играл мач в евротурнирите. В същото време акционерното футболно дружество е във фактически фалит, сметките на ПФК Ботев 1912 АД са запорирани и само нехайството на НАП-Пловдив (със съмнения за платена услуга "затвори си очите") удържа засега юридическата ликвидация на това празно откъм финансова стойност предприятие.

Горчивата за хиляди пловдивчани истина е, че властта да се разполага с Ботев Пловдив бе дадена даром поради политико-икономическата конюнктура в България в края на ХХ век. Димитър Христолов, класически екземпляр от рода "постсоц богаташ", не дойде на Колежа въз основа на личните си качества и възможности (отделен въпрос е биографията му на изявен привърженик и даже някогашен спонсор на Локомотив). Единствено гешефтите на гангренясали политичари в Пловдив през 1999 година дадоха на този дребен тарикат от село Брягово възможността да се напери като управляващ "отбора на Града".

Неочакваното, сигурно и за самия него, яхване на градската легенда накара Бате Мити да впрегне всичките си сили да се покаже и да го пишат по вестниците. Естествен стремеж на всяко парвеню, а по нашите земи такива се нароиха с хиляди след падането на режима и от прането на пари, е да има с какво да се напери пред себеподобните си, да го знаят по заведенията и да има заради какво да го канят по коктейли. За по-малко от година навремето той прогони всичко професионално на Колежа за да не може чужда сянка да пада върху самовлюбената му особа и така вече близо десетилетие професионализма е чужд за Ботев Пловдив. Насаден е манталитет на примиреност и ориенталски мързел, който идеално пасва на хора без претенции и с посредствени способности. Това обуславя и ролята, и значението на цитираните в началото на този текст имена в съвременния живот на Ботев Пловдив. Да им се сърди ли човек, да плаче ли заради тях?

В първото си интервю пред българска медия (sportline.bg, 8 август т.г.) екзотичния Стефано Кусин (Стефчо Италианчето) споменава за някакъв "3-годишен план" на Христолов, който има за цел в края на третата година отборът да може да побеждава всеки български съперник, независимо къде е мача. Искало се само търпение. Приказката за търпението и постепенното изграждане е предъвквана многократно. Даже новопривлеченият Тренер Ангелов я захапа като рефрен. Сякаш изминалите 9 години при Селския не са достатъчни за градежа на нещо стойностно или може би се счита това време за просто един миг от галактическото безвремие на колосалния Димитър Георгиев Христолов.

Потресаващото е друго. От думите на италианеца излиза, че стремежът към купи, отличия, евротурнири, все неща, които напълно отговарят на реномето на стария Ботев изобщо не влиза в идеите на Христолов. Важно ставало да се побеждава един ден в неопределено бъдеще, явно досега не е било така. Кофти, но все пак е някакъв напредък в мозъчната еволюция у Бате Мити...

Време да се подкрепя

Силно да любят и люто да мразят, това добре го могат бултрас като петимни последователи на заветите на своя патрон Христо Ботйов.

 

През горещото лято на 2008 отново те нажежиха и без това горещата атмосфера в пловдивския квартал "Каменица". Безславния завършек на предходния сезон и липсата на каквито и да е било индикации за светло бъдеще накараха лудите фенове в жълто и черно да потърсят сметка как се управлява любимият им клуб.

Ботев Пловдив направи поредния си слаб сезон, колкото и да се опитват разни писарушки от софийски издания да лансират йезуитски брътвежи от сорта "какво повече да се иска след достигане на полуфинал за Купата". Некадърността в управлението ясно си пролича след полуфиналния рубикон в Ловеч – тимът записа 6 последователни загуби и нямаше сила, която да го мотивира за нещо повече от отбиване на номера. Именно отбиването на номера в цялостната работа в клуба беше и основната причина голмайсторът Жоро Христов да потърси възможности за развитие в друг отбор, далеч от празнословията на Христолов. С неговото тръгване изтля още една надежда, че може и по-добри времена да дойдат и пак да има старата радост от играта на отбора.

Фактически събитията се диктуват от прищевките на Неградския и единствено той носи вина за напрежението, което често избива в агресия на адрес "Източен" 10. За мнозинството от ботевистите само здравите ритници останаха в арсенала като средството да свърши нещо "на ползу клуба", да се разтресат устоите на летаргията, която така добре устройва ориенталското поведение и маниер на работа на Христолов. Огънят на войната не пощади и емблематичният Лилчо Арсов, и стратегът на "успешните игри през пролетта" (според марионетките от масмедиите) Тенчо Тенев. Всъщност и двамата от дълго време са подозирани за нечисти игри под масата, сделки с дявола и най-вече – за пропагандатори на политиката на омразния за цял Пловдив Димитър Христолов. Да бяха само послушни слуги може би гняв към тях нямаше да има, все пак за заплата всеки играе под нечия диктовка, но да венцехвалиш човек затрил един от спортните символи на хилядолетния град е непростимо.

Единственият виновник за пореден път се скри от справедливия гняв на хората и остави негативите да обират символичния Боби Димитров (изцяло продукт на ерата "Христолов") и новите лица Коце Ангелов и Стефано Кусин. "Интересният президент" (по Тодор Батков) изрече една торба лъжи – бил платил от джоба си лагера в Италия, нямало проблеми с парите по селекцията и т.н. и т.н. – и в традиционния си стил остана глух за неудобни въпроси и нелицеприятни факти. Криви естествено му бяха другите – Бакалов, Жоро Христов, кметът Славчо Атанасов и май само световният империализъм и глобализацията не бяха намесени от болния бряговски мозък. Реално обаче Христоловото дружество се добра до заветния лиценз и съответно игра в А група единствено с парите на КЦМ и помощта на Община Пловдив. Козметичното модернизиране на инфраструктурата на Колежа е изцяло заслуга на ревностни ботевисти, а не на „интересния президент” и това трябва да се знае от широката публичност в България.

Толкова за летните баталии.

Сега е време за футбол. Отборът се нуждае от подкрепа, бясна и безусловна, подкрепа до гроб. Защото през последните 9 години нищо друго в Ботев не всява респект у противниците както подкрепата от трибуните. Отново мощния възглас "Ай, канари" на хиляди да даде нужния кураж на тренер Ангелов и момчетата му. Те имат нужда от своите буйни почитатели. Конфронтирането по оста "бултрас – Христолов" неминуемо рефлектира върху състезателите, които така или иначе са призвани в тези времена да защитават и малкото останала клубна чест. Стара максима е, че покрай гнилото изгаряло и читавото, но това не може да е оправдание за необмислен "приятелски огън" от привържениците. Голям грях ще е играчите да бъдат изоставени и да станат нелепи жертви в битката за Ботев Пловдив. Вярвам, че въпреки обидите и униженията бултрас пак ще стиснат зъби и през сълзи дори ще дадат най-доброто от себе си за подкрепата. Ще го сторят даже и заради самия инат да спазят традициите. Ботев Пловдив никога не е бил сам!

Сезонът на илюзиите

На полуфинал, 16 април 2008

Като в една хубава приказка всичко започва през пролетта, а за да бъде драмата пълна – точно на връх 96-ия рожден ден на клуба. Ботев Пловдив бутна насред Илиянци книжния тигър на Николай Гигов с 2:0 и накара хилядите си последователи да мечтаят. Греда! Ботев Пловдив нищо не направи или поне нищо извън обичайното за последните си десет години живуркане.

Да оставим настрана епизодичните проблясъци в играта и чудесните изпълнения на Жоро Христов, Манце, Данчо Минев, Апата, Муши, Мауро Алегре. Фактите говорят тъжно за представянето на отбора на Пловдив през изминаващия сезон 2007/2008. Ботев загуби катастрофално битките с вечните си съперници – Левски София (2:6 и 0:3) и Локомотив Пловдив (0:4 и 1:2), а за два мача в Ловеч (първенство и Купа) инкасира 10 попадения във вратата си. Представянето на "канарчетата" сътвори поредното голямо нищо в противоречивата клубна история и само подхрани нови подигравки към гордите жълточерни привърженици.

Да се търсят конкретни виновници за предизвестения провал е лесно. От старшията Тенчо до голобрадия юноша Етов всеки, малко или много, може да бъде обвинен, но това по-скоро би скрило истинската причина за поредния слаб сезон – илюзията! Някак си твърде бързо се забрави, че за да се върнат старите позиции е нужно много работа и постоянство. Един, два, три, пък и дори 10 успешни мача не дават класата, само могат да хвърлят прах за заблуда. Нищо хубаво не пада даром от небето и не идва като чиста случайност, а треньорската смяна и финансовата инжекция на Гергов, Добрев и Арнаудов не може с магическа пръчка да оправи за един полусезон мизерията на Димитър Христолов.

Илюзия е да се вярва, че нещо съществено се е променило в положителна посока на Колежа през пролетта. Илюзия е да се вярва, че с Неградския начело, тимът ще се завърна в първа класа на БГ-футбола. С тази си клубна постройка и начин на функциониране Ботев Пловдив е обречен да остане още дълго в зоната на здрача. Обликът му е увреждан години наред, къде съзнателно, къде поради малоумие на ръководителя си и ще е необходимо време за да се възстановят старите позиции. С работа на парче обаче няма как да стане, иска се градеж изначално, от темелите нагоре. Илюзия е че всичко ще мине гладко и праволинейно напред, неминуемо ще има сътресения и лутане в търсене на правилните решения, но най-важното е да се започне от библейската истина – младо вино в стари мехове се не налива! Всички свързани с разрухата в Ботев Пловдив да си ходят и час по-скоро в клуба да влязат нови, свежи лица с ясна визия какво да се прави и без илюзии за стойностите и аргументите във футбола.